— Положителна ли ще е статията? — устните ми с усилие оформяха нужните думи.
— Така мисля.
Отдавна бях чула, че Лили се кани да издава книга. Щях да припадна при тази несправедливост. Аз бях тази, която трябваше да напише книга; говорех за това толкова често. И какво, че кариерата ми на писателка досега се свеждаше до това да чета томовете на други хора и да ги запращам към стената, обявявайки: „Какъв боклук! Ще се справя по-добре и насън.“
Известно време всеки път, когато минех покрай книжарница, влизах, за да търся книгата на Лили, но не я откривах и след повече от година реших, че няма и да се появи.
— Благодаря, че ми каза.
— Ноел прибра ли се?
— Още не.
Коуди цъкна с език:
— Когато Господ затвори една врата, следващата я затръшва в лицето ти. Е… знаеш… обади ми се, ако ти потрябвам.
Затворих мобилния си телефон и погледнах мама. Беше се ококорила от безпокойство.
— Баща ти ли беше?
— Не, мамо. Съжалявам, мамо — сряда сутринта, настроението ни беше на точката на замръзване. Събуди се нажалена и докато слизахме за закуска и минахме покрай входната врата, въздъхна тежко и рече:
— Исусе, Марийо и Йосифе, не сме сложили веригата — тя погледна по-отблизо. — Не сме спуснали дори резето.
Забърза към кухнята и провери задната врата.
— Ключът на задната врата не беше превъртян два пъти, алармата не беше включена. Не ми казвай, че и прозорците не са били обезопасени!
Баща ми явно е придобил нощни навици, превърнали къщата в по-охранявано място и от Форт Нокс.
— Защо не заключи? — попита мама. Не звучеше обвиняващо, по-скоро озадачено.
— Защото не знаех, че го правите.
Това даде повод за ново озадачение и след като помълча, тя установи:
— Е, сега знаеш.
Готвех се да тръгна за работа, но мама беше толкова отнесена и не на себе си, че позвъних на Андреа да видя какви ги вършат. Учуди ме, като ми съобщи, че галавечерята била „голям майтап“, че чакръкчиите били банда веселяци и прегъвали ружите на две, за да покажат как изглеждал човек с дискова херния. Май беше забърсала някого от тях.
Добави, че нямало нужда да ходя, което беше много благородно от нейна страна, защото имаше доста работа след завършването на конференцията — да се откарат делегатите до летището, да се върнат столовете, осветителните тела и екраните на компаниите, от които ги бяхме наели, въпреки че екраните така и не пристигнаха, значи една грижа по-малко, разправии с хотела за сметката и така нататък.
В замяна на нейната добрина й разказах накратко какво всъщност се беше случило с татко.
— Криза на средната възраст — увери ме тя. — Каква кола кара?
— „Нисан Съни“.
— Ясно. Бързо ще я замени за червена „Мазда“ MX5 и скоро след това ще дойде на себе си.
Върнах се да предам добрите новини на мама, но всичко, което ми отговори, беше:
— Застраховката за червените коли е по-висока, четох го някъде. Искам да се върне вкъщи.
Беше се подпряла с лакти на масата, по която се въргаляха останки от вчерашната закуска: купички, изцапани с масло ножове, чаши за чай. (Аааа!) Не си бях дала труд да разтребя, когато разчиствах счупените чинии, сигурно съм си мислила, че това е територия на майка ми. Тя толкова се гордее с къщата си — поне при нормални обстоятелства — но сега дори не забелязваше бъркотията. Захванах се за работа, трупах чиниите една върху друга, но когато вдигнах купичката с овесената каша на баща ми, майка ми извика:
— Не!
Грабна я от мен и я сложи в скута си.
След това още веднъж набра телефонния номера в работата на татко. Звънеше му приблизително на всеки пет минути от осем и половина и все се включваше гласовата му поща. Вече беше десет и тридесет.
— Можем ли да отидем до работата му, Джема? Моля те. Трябва да го видя.
Явното й отчаяние беше непоносимо.
— Нека изчакаме и първо да говорим с него.
Защото какво щяхме правим, ако се появим пред кабинета му и не ни пуснат? Не исках да рискувам.
— Мамо, имаш ли нещо против да изляза за десет минути?
— Къде ще ходиш?
Гласът й беше дрезгав от плача.
— Не ме оставяй.
— Ще отскоча до магазина. Обещавам веднага да се върна. Да ти взема ли нещо? Половинка мляко?
— За какво ни е? Млекарят не носи ли мляко?
Млекарят. Един друг свят.
Търсех си палтото, когато си спомних, че съм го оставила при чакръкчиите. Наложи се да тръгна, както си бях — с измачкания костюм от вчера, покрит с полепнали по него перца.