— Искаш да кажеш, че е достатъчно хитра да остане господарка на Замъка на ужасите?
— Поне винаги ще имат покрив над главите.
— Е, да.
Глава 45
— Ще направиш ли нещо за мен? — попита Антон.
— Каквото поискаш — отговорих аз. Глупаво.
— Продава се една къща на Грантъм Роуд. Ще дойдете ли с Ема да я видим заедно?
След като помълчах, попитах:
— Колко й искат?
— Четиристотин и седемдесет хиляди.
— Защо искаш да гледаме къща, която никога няма да можем да си позволим, дори и след милион години?
— Гледам я всеки ден на път за метрото и подразни любопитството ми. Прилича на къщичка от приказките, много необичайна за Лондон.
— Защо я продават?
— Принадлежала е на един старец, който починал. Семейството му не я иска.
Изведнъж почувствах буца в стомаха си. Антон е проверил всичко това, без да ми каже.
— Не пречи да я видим — съгласих се.
Не смятах да се предавам. Но той искаше толкова малко от мен, как можех да му откажа?
— Ето я — посочи Антон, застанал пред самостоятелна, солидна къща, облицована с червени тухли, със заострен готически покрив. Приличаше на миниатюрен замък и не изглеждаше нито прекалено голяма, нито прекалено малка. Съвсем подходяща.
Задник.
— Викторианска е — обясни Антон, като отвори портичката и протегна ръка. Ема и аз го последвахме по къса, тясна пътечка до покрита с плочи веранда, засенчена с насмолен покрив. Един младеж с костюм и ботуши веднага отвори тежката синя входна врата. Грег, агентът по недвижими имоти.
Прекрачих прага и се озовах в антрето, вратата се затвори зад мен и ме обзе спокойствие. Тук вътре светлината беше съвсем различна. Подобният на ветрило прозорец с цветни стъкла над входната врата хвърляше шарени петна върху дървения под и всичко тънеше в злато и покой.
— Повечето мебели ги няма — каза Грег. — Роднините на стареца ги взеха. Да започнем оттук, какво ще кажете?
Стъпките ни отекваха по дървените ходове, когато го последвахме в стая, простираща се по цялата дължина на къщата. В предната част имаше красив, напомнящ бойница прозорец, а в задната — стъклени врати, водещи към градината, която бе обрасла с ружи и всякакви цветя. Вдясно се извисяваше камина в стил Уилям Морис (Уилям Морис — английски дизайнер, занаятчия и писател. — Б. пр.), облицована с керамични плочи.
— Оригинална е — каза Грег, почуквайки по нея с кокалчетата на ръцете си.
Долавяше се лек аромат на тютюн за лула и аз си представих деца, обути в обуща с катарами, които ядяха захаросани ябълки и и играеха с дървено конче-люлка.
От другата страна на коридора имаше малка, уютна, квадратна стая, също с подобно на бойница прозорче и камина.
— Това може да бъде кабинетът ти — каза Антон. — Лили е писателка — поясни той на Грег.
— О — възкликна любезно последният. — Чувал ли съм името ви?
— Казвам се Лили Райт — отговорих стеснително.
— О — повтори той. Името ми нищо не му говореше. — Ами много хубаво.
Дъските под прозореца изскърцаха и внезапно си спомних за една американка, която искала да пресъздаде копие на викторианска къща и платила за автентично скърцащи дъски. Те си стояха тук, където им беше мястото.
— Мога да поставя бюрото си там — казах аз, докосвайки стената. Парче гипс се посипа по пода.
— Ясно е, че къщата има нужда от някои поправки — каза Грег. — Сигурно ще бъде интересно да се реставрира.
— Да — съгласието ми беше откровено.
Кухнята се оказа мрачна и тайнствена.
— Можем да съборим стената към съседното помещение — промърморих, без да зная как ще стане, но идеята ми се струваше приятна.
Вече можех да я видя. Разширената ми кухня щеше да бъде четири пъти по-голяма от сегашната и щяхме да я застелем с плочи от теракота в топли тонове. Тежка керамична купа щеше да стои върху печката и ако дойдат неочаквано гости, ще изляза боса, ще ги поканя сърдечно, ще ги нагостя с вечеря и ще им предложа от домашното ми черничево вино. Ще бъда като Найджела Лоусън.
Когато хората са в беда, щяха да прекрачват чудесния ми праг с плочите, защото щяха да знаят, че ще ги приютя. Щях да ги завивам с топли одеала, да ги настанявам на диванчето под малкия прозорец, за да слушат как вятърът си играе в клоните, да ги черпя с чай от лайка в чашки, които по очарователен начин не съответстват на чинийките, докато бедата отмине.
Грег ни поведе към стълбите и докато се навеждах да взема Ема на ръце, забелязах малки дупчици в дъските на пода. Дървояди. Колко омайно. Колко… колко… автентично. Би било невъзможно да си нещастен в тази къща.
Всяка от трите спални бе по-възхитителна от предишната. Представях си железни кревати, бродирани юргани, люлеещи се столове и прозрачни завеси, диплещи се на лекия вятър, и бях като омагьосана.