Така протичаше животът на Крикор, когато месец след онзи обяд той отиде до къщата на Рейн с нова надежда да прекара няколко минути насаме с момичето. Имаше нощи, в които не можеше да спи от мисли за Мариян, и когато беше далеч от нея, животът му се струваше безсмислен. Чувството на празнота изчезваше, когато я видеше.
Аршалуис го посрещна набързо и Крикор завари семейство Киносян да прибира нещата си в два големи куфара в средата на салона. Потърси Мариян с поглед и когато я видя с наведена глава, разбра, че нещо не беше наред.
— Какво става? — попита нетърпеливо той. — Случило ли се е нещо?
Двете жени старателно подреждаха багажа, Агоп се преструваше, че прибира някакви документи.
— Тази сутрин доктор Хемел ми съобщи, че не може да направи нищо повече за мен — каза той. — Каза, че трябва да изчакаме лечението да подейства, и ме посъветва да се върна догодина, за да ме прегледа и да назначи нова терапия. Според него климатът в Армения дори е благоприятен за белодробното ми заболяване. — Той се огледа наоколо. — Тук наистина е много студено и влажно. По-добре да се лекувам у дома и да се върна в Бон, когато е необходимо.
— Какво означава това?
Агоп си пое дълбоко дъх и от слабите му дробове се изтръгна дълго нестройно изсвирване.
— Означава, драги Саркисян, че се връщаме в Кайсери — заяви той. — Утре.
Новината подейства на Крикор като юмрук изневиделица. Тъкмо се бе запознал с Мариян, бе пленен от нея и смяташе, че и тя му отвръща със същото. А какво се случваше? Баща ѝ се готвеше да се върне в Османската империя заедно със семейството си и, разбира се, с дъщеря си. Нима бе възможно животът да му изиграе подобна шега?
Той отчаяно погледна към Мариян, сякаш мълчаливо я умоляваше да остане, но този път тя не отвърна на погледа му. Сведе очи и безсилна пред случващото се, се обърна, за да скрие чувствата си. Само че не бе достатъчно бърза и младежът успя да съзре сълзи в блестящите ѝ очи. В този миг разбра, че ще я загуби, и това я наранява толкова, колкото и него самия. Накрая Крикор прозря жестоката истина.
Беше влюбен в Мариян и не знаеше дали някога ще я види отново.
Епилог
ГОРЧИВА СЪЛЗА СЕ СТИЧА ПО БЛЕДОТО ЛИЦЕ НА МАРИЯН, когато се обръща назад и блестящите ѝ очи за последен път се взират в мен. Иска да запази образа ми в паметта си завинаги, сякаш никога повече няма да ме види. Само един поглед. Но тези очи казват последно сбогом. Опитвам се да се освободя от вцепенението, да я догоня, да хвана ръката ѝ, да я прегърна и никога повече да не я пусна, но сякаш някаква невидима сила ме спира, препречва пътя ми и не ми позволява да направя дори една крачка.
Виждам как плътните ѝ устни помръдват и мълвят името ми…
— Крикор!
Чувствам се отчаян. Искам да извикам: Мариян!, да я притисна силно, за да ѝ попреча да се качи във влака, който ще я отведе толкова далеч от мен — в Константинопол… Но не мога да помръдна, да промълвя и думичка, нито дори да махна с ръка… Нещо ме възпира и парализира крайниците ми, безсилен съм, болката ме задушава, не виждам и не чувам нищо, не усещам тялото си, а само буцата, заседнала в гърлото ми. Виждам как тя тъжно ми обръща гръб, много бавно… и примирено се отдалечава, качва се във влака с наведена глава и изчезва зад вратата. Аз съм отчаян, изоставен, изгубен; тъгата ме задушава и погубва душата ми.
А тя вика отново.
— Крикор!
Чувайки името си, произнесено от нейния глас, изведнъж идвам на себе си. Изненадан и замаян, внезапно се сепвам.
— Какво… какво? — заеквам объркан. — Какво става?
Размазаният силует бързо се фокусира и аз разпознах мадам Дюпре, която седеше на ръба на леглото по нощница и разтревожено се взираше в мен.
— Чух те да викаш и се притесних — каза съчувствено тя. — Mon petit pauvre[79] ти плачеш…
Докоснах лицето си и осъзнах, че наистина е мокро.
— Глупаво е… — казах аз, объркан и малко засрамен. — Сънувах… сънувах една…
— Момичето, което си срещнал в Бон?
— Да.
Мадам Дюпре нежно погали косата ми, като майка, която утешава болното си дете.
— Тя отнесе част от сърцето ти, нали? — прошепна мадам Дюпре. Въпреки въпросителния тон, французойката всъщност бе потвърдила очевидното. — Често ли я сънуваш?
Загледах се в машинописните листове, разпилени по леглото; някои дори бяха паднали на пода, образувайки бели правоъгълници по дюшемето и килима на хотелската стая. Един от тях — заглавната страница, бе в краката на мадам Дюпре; с големи печатни букви се четеше заглавието Мъжът от Константинопол.