— Тази седмица мога да си го позволя. Тръгвай, преди да съм размислила.
Феликс взе монетата и целуна Бриджит за довиждане.
— Ти си много добра с мен.
— Не е заради теб, а заради моя Шон, бог да го прости.
— Довиждане.
— Късмет, момче.
Феликс излезе.
Уолдън беше в оптимистично настроение, когато влезе в сградата на Адмиралтейството. Беше изпълнил обещанието си: успя да пробута Константинопол на Алекс. Предишния следобед Алекс бе изпратил съобщение на царя, с което препоръчваше предложението на британците да бъде прието. Уолдън беше уверен, че царят ще последва съвета на любимия си племенник, особено след убийството в Сараево. Но не беше сигурен, че Лойд Джордж ще отстъпи пред волята на Аскуит.
Въведоха го в кабинета на Първия лорд на Адмиралтейството. Чърчил скочи от креслото си и заобиколи писалището, за да си стиснат ръцете.
— Успяхме да убедим Лойд Джордж — рече той победоносно.
— Това е прекрасно! — отвърна Уолдън. — Аз пък убедих Орлов.
— Знаех, че ще успеете. Седнете.
„Не съм и очаквал благодарности от теб“, помисли си Уолдън, но дори Чърчил не можеше да развали доброто му настроение днес. Настани се в едно кожено кресло и огледа стаята — картите по стените, флотските сувенири на писалището.
— Всеки момент ще получим отговор от Санкт Петербург — рече той. — Руското посолство ще изпрати съобщението директно на вас.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Чърчил. — Граф Хайес е в Берлин. Според нашето разузнаване той е носил писмо с молба към кайзера Германия да подкрепи Австрия във война срещу Сърбия. Нашите шпиони твърдят, че отговорът бил положителен.
— Немците не искат да се бият със Сърбия…
— Не — прекъсна го Чърчил, — те си търсят извинение да нападнат Франция. Щом Германия се мобилизира, Франция също ще го направи и това ще е претекстът на немците да атакуват. Вече няма връщане назад.
— А руснаците знаят ли всичко това?
— Казахме им. Надявам се, че ни повярваха.
— Не може ли да сторим нещо, за да запазим мира?
— Всичко вече е сторено — каза Чърчил. — Едуард Грей работи ден и нощ, както и посланиците ни в Берлин, Париж, Виена и Санкт Петербург. Дори кралят изпраща телеграми до братовчедите си, кайзера Вили, царя Ники. Но без полза.
На вратата се почука и един млад секретар внесе лист хартия.
— Съобщение от руския посланик, сър — рече той.
Уолдън се напрегна.
Чърчил погледна листа и вдигна победоносно очи.
— Приемат.
Уолдън засия. Секретарят излезе, а Чърчил се изправи.
— Това трябва да се полее с уиски и сода. Ще желаете ли?
— Разбира се.
Чърчил отвори един шкаф.
— Ще оформим споразумението до утре и ще ви го донесат в Уолдън Хол до следобеда. Ще устроим малка церемония по подписването му вечерта. Трябва да бъде ратифицирано от царя и Аскуит, разбира се, но това е формалност — подпише ли Орлов, аз ще го подпиша възможно най-скоро.
Секретарят почука и пак влезе.
— Господин Базил Томсън е тук, сър.
— Покани го.
Томсън влезе и заговори без предисловия:
— Хванахме следите на нашия анархист.
— Браво! — възкликна Уолдън.
Томсън се настани.
— Нали помните, че оставих един детектив в мазето на Корк Стрийт, в случай че нашият човек се върне.
— Помня — рече Уолдън.
— Наистина се е върнал. После моят човек го е проследил.
— Къде е отишъл?
— На гарата на Ливърпул Стрийт. — Томсън замълча. — Купил е билет за Уолдънхол Халт.
Тринадесета глава
Уолдън изстина.
Първата му мисъл беше за Шарлът. Тя беше в опасност там: „Охранителите пазят предимно Алекс, нея няма кой да я пази, освен слугите. Как е възможно да съм толкова глупав?“.
И за Алекс беше почти толкова притеснен. Момчето му беше като син. Мислеше, че е на сигурно място в дома му — а сега Феликс бе тръгнал натам с оръжие или бомба, за да го убие, вероятно Шарлът също, с цел да саботира споразумението…
— Защо, по дяволите, не сте го спрели? — избухна той. Томсън отвърна кротко:
— Не мисля, че е добра идея сам човек да излиза срещу нашия приятел Феликс, нали? Вече видяхме на какво е способен срещу толкова хора. Като че ли не го е грижа за собствения му живот. Моят човек имаше заповеди да го проследи и да докладва.