Каретата ги чакаше отвън. Уилям, кочияшът, и Чарлз, лакеят, бяха облечени с ливреята на рода Уолдън и стояха до вратата. Уилям, посивяващ здравеняк, изглеждаше спокоен, но Чарлз беше развълнуван. Графът помогна на Шарлът да се качи в каретата и тя се настани вътре с благодарност. „Още не съм паднала“, помисли си.
Другите трима също влязоха. Причард донесе кошница с капак и я сложи на пода, преди да затвори вратата.
Щом потеглиха, Шарлът погледна кошницата и попита:
— Това храна за из път ли е? Но дворецът е съвсем близо!
— Почакай да видиш опашката — рече баща й. — Ще мине поне час, докато влезем вътре.
На Шарлът й хрумна, че тази вечер вероятно ще е по-скоро отегчителна, отколкото притеснителна.
Каретата наистина спря в края на „Мол“, до Адмиралтейството, на половин миля от Бъкингамския дворец. Графът отвори кошницата и извади бутилка шампанско. В кошницата имаше още сандвичи с пиле, парникови праскови и кейк.
Шарлът отпи от шампанското, но не можа да хапне нищо. Гледаше през прозореца. По тротоарите беше пълно със зяпачи, които се взираха в процесията на могъщите. Тя видя висок мъж със слабо красиво лице — облягаше се на велосипеда си и се взираше напрегнато в тяхната карета. Нещо в него я накара да потрепери и да се извърне.
След грандиозното излизане от къщата чакането на опашка се оказа донякъде успокояващо. Когато каретата най-сетне мина през портите на двореца и наближи парадния вход, Шарлът вече се чувстваше почти както винаги — скептична, непочтителна и нетърпелива.
Кочияшът спря и вратата се отвори. Шарлът събра шлейфа с лявата си ръка, вдигна полите си с дясната, слезе от каретата и тръгна към двореца.
Голямата, покрита с червен килим зала сияеше от светлини и багри. Въпреки скептицизма си Шарлът усети тръпка на въодушевление, когато видя множеството жени с бели рокли и мъже с лъскави униформи. Диаманти просветваха, мечове подрънкваха, пера се поклащаха. Стражи с червени униформи стояха изпънати в шпалир.
Шарлът и майка й оставиха наметалата си в гардеробната и после, придружени от графа и Алекс, тръгнаха бавно през залата към голямото стълбище, между дворцовите гвардейци с техните алебарди и купищата червени и бели рози. Оттам минаха през картинната галерия към първия от трите салона с огромни полилеи и лъскав като огледало под. Тук процесията спря и хората се пръснаха на групички, започнаха да разговарят и да обсъждат с възхищение дрехите си. Шарлът видя братовчедка си Белинда, чичо си Джордж и леля Клариса. Двете семейства се поздравиха.
Чичо Джордж беше облечен точно като графа, но тъй като бе много дебел и червендалест, изглеждаше ужасно. Шарлът се зачуди как ли се чувства леля й Клариса, която беше млада и красива, омъжена за такъв дебелак.
Графът огледа залата, сякаш търсеше някого.
— Виждал ли си Чърчил? — попита той брат си.
— Господи, за какво ти е!
Графът си погледна часовника.
— Трябва да заемем местата си в тронната зала — би ли се погрижила за Шарлът, Клариса? — И той, Лидия и Алекс се отдалечиха.
— Роклята ти е великолепна — каза Белинда на Шарлът.
— Ужасно неудобна е.
— Знаех си, че ще кажеш така!
— Ти си красива, както винаги.
— Благодаря. — Белинда продължи по-тихо: — Бих казала, че княз Орлов е голям хубавец.
— Много е мил.
— Струва ми се, че е нещо повече от мил.
— Какъв е този странен поглед?
Белинда понижи още повече глас:
— Скоро с теб ще трябва хубаво да си поприказваме.
— За какво?
— Помниш ли за какво говорихме в скривалището? Когато взехме онези книги от библиотеката на Уолдън Хол?
Шарлът погледна към чичо си и леля си, но те се бяха обърнали и разговаряха с тъмнокож мъж с розов сатенен тюрбан.
— Разбира се, че помня.
— Ами за това.
Внезапно настана тишина. Множеството се раздели и отстъпи към стените на залата, за да направи път. Шарлът се огледа и видя краля и кралицата да влизат, следвани от своите пажове, от няколко членове на кралското семейство и от индийския си охранител.
Разнесе се шумолене на коприна, подобно на въздишка, когато всички жени в залата приклекнаха в реверанс.