Прислужникът затръшна вратата.
Накрая Феликс отиде в книжарницата и старият книжар му каза:
— Здравей! Имам бележка за теб. Вчера нейната прислужница я донесе.
Феликс разкъса плика с треперещи пръсти. Бележката не беше от Лидия, а от прислужницата й.
Уволниха ме и нямам работа по твоя вина. Тя се омъжи и замина за Англия вчера, и сега ти си плащаш за Греха.
Той вдигна поглед към книжаря със сълзи в очите и изкрещя:
— Това ли е всичко?
Не научи нищо повече цели деветнайсет години.
В дома на Уолдън обичайните порядки бяха временно отменени и Шарлът седеше в кухнята с прислужниците.
Там беше безукорно чисто, защото, разбира се, семейството бе вечеряло навън. Огънят в голямата готварска печка отдавна беше изгаснал, а високите прозорци зееха широко отворени и през тях нахлуваше хладният вечерен въздух. Посудата от вечерята на слугите беше спретнато подредена; готварските ножове и черпаците висяха на куките си; безбройните купи и тигани бяха скрити в масивните дъбови шкафове.
Шарлът не бе успяла да се изплаши. Отначало, когато каретата спря така внезапно в парка, тя просто се обърка, а след това единствената й грижа беше да накара майка си да спре да крещи. Когато се прибраха у дома, установи, че леко трепери, но сега, като се замисли, реши, че всичко е било доста вълнуващо.
Слугите се чувстваха по същия начин. Беше много успокояващо да седи до огромната дървена маса и да разговаря с тези хора, които бяха част от живота й: готвачката, която винаги се държеше майчински с нея, Причард, когото Шарлът уважаваше, защото и баща й го уважаваше, дейната и способна госпожа Мичъл, която като икономка намираше решение на всеки проблем.
Уилям, кочияшът, беше героят на вечерта. Той няколко пъти им бе описал дивия поглед в очите на нападателя, който го заплашвал с револвера, и като се наслаждавал на смайването на прислужниците, бързо се беше възстановил от недостойната си поява гол в кухнята.
— Разбира се — обясни Причард, — аз, естествено, предположих, че крадецът е искал само дрехите на Уилям. Знаех, че Чарлз е в двореца, така че вероятно той щеше да докара каретата, затова реших да не съобщавам на полицията, докато не говоря с господаря.
Лакеят Чарлз каза:
— Представете си как се почувствах, като разбрах, че каретата е заминала! Казах си: „Сигурен съм, че беше тук. О, ами че Уилям трябва да я е преместил“. Хукнах нагоре-надолу по булеварда да я търся. Накрая се върнах при двореца. „Има проблем — рекох на портиера, — каретата на граф Уолдън я няма.“ А той ми вика: „Уолдън ли?“, е, не беше много уважително…
Госпожа Мичъл го прекъсна:
— Дворцовите слуги си мислят, че са по-висши дори от благородниците…
— Та той ми вика: „Уолдън замина, приятел“. Викам си: „Божкеее, ами трябва да ги догоня!“ Хуквам аз през парка и на половината път намирам каретата, а милейди пищи истерично, господарят пък — с окървавен меч!
— И след всичко това нищо не е откраднато — отбеляза госпожа Мичъл.
— Лунатик — заяви Чарлз. — Същински лунатик.
Всички бяха съгласни с него.
Готвачката наля чая и сервира първо на Шарлът.
— Как е милейди сега? — попита тя.
— О, добре е — отвърна Шарлът. — Легна си и взе лауданум. Трябва вече да е заспала.
— А господата?
— Татко и княз Орлов са в салона, пият бренди.
Готвачката въздъхна тежко.
— Крадци в парка и суфражетки в двореца — не знам накъде отива тоя свят.
— Ще има социалистическа революция — заяви Чарлз. — Помнете ми думите.
— Ще ни изколят всички в леглата — рече мрачно готвачката.
— А какво имаше предвид онази суфражетка, като каза, че кралят измъчвал жени? — попита Шарлът. Говореше на Причард, който понякога й обясняваше неща, които тя не биваше да знае.
— Имала е предвид насилственото хранене — поясни той. — Явно е болезнено.
— Насилствено хранене?
— Когато не искат да ядат, а пък ги карат насила.
Шарлът беше объркана.
— Как, за бога, става това?
— По няколко начина — рече Причард, но по погледа му личеше, че няма намерение да ги описва в подробности. — Единият начин е с тръба през ноздрите.
Прислужницата се обади:
— И с какво ли ги хранят?
— Вероятно със супа — отвърна Чарлз.