— Не мога да повярвам! — възкликна Шарлът. — А те защо отказват да ядат?
— В знак на протест — отговори Причард. — За да създават проблеми на надзирателите в затвора.
— В затвора? — Шарлът беше смаяна. — Те защо са в затвора?
— Защото са трошили прозорци, правили са бомби и са нарушавали обществения ред…
— Но какво искат?
Настъпи тишина, защото слугите осъзнаха, че Шарлът няма никаква представа какво означава „суфражетка“.
Накрая Причард поясни:
— Искат жените да получат право да гласуват.
— О! — „Знаех ли, че жените нямат право да гласуват?“, помисли си Шарлът. Не беше сигурна. Никога не се беше замисляла за подобно нещо.
— Струва ми се, че този разговор отиде твърде далеч — отсече госпожа Мичъл. — Господин Причард, ще си имате неприятности, ако пълните главата на господарката с погрешни идеи.
Шарлът знаеше, че Причард няма да има неприятности, защото беше приятел на баща й, затова го запита:
— Защо толкова много искат да гласуват?
Чу се звън и всички инстинктивно погледнаха към таблото със звънците.
— Входната врата — рече Причард. — По това време на нощта! — Излезе от кухнята, като си оправяше сакото.
Шарлът си изпи чая. Беше изморена. Суфражетките я объркваха и малко я плашеха, но тя искаше да научи още за тях.
Причард се върна.
— Поднос със сандвичи, моля, готвачке — рече той. — Чарлз, занеси сифон с газирана вода в салона. — Той започна да подрежда чинии и салфетки на един поднос.
— Е, казвай — попита Шарлът. — Кой беше?
— Един господин от Скотланд Ярд.
Базил Томсън имаше продълговата глава със светла оредяваща коса, гъст мустак и пронизващ поглед. Уолдън беше чувал за него. Баща му беше архиепископът на Йорк. Томсън беше учил в „Итън“ и „Оксфорд“ и бе служил в колониите като комисионер и премиер-министър на Тонга. Беше се квалифицирал като адвокат и после постъпи към службата по затворите, а накрая стана и директор на затвора „Дартмур“ с репутация на човек, който бързо потушава бунтове. От затворите се насочи към полицията и се превърна в експерт по смесената криминално-анархистка среда в Ист Енд. Тази му специалност му донесе най-високия пост в Специалния отдел, иначе казано, в тайната полиция.
Уолдън го покани да седне и започна да разказва събитията от вечерта. През цялото време поглеждаше към Алекс. Момчето беше привидно спокойно, но с пребледняло лице. Отпиваше от чашата с бренди и сода, а лявата му ръка стискаше спорадично страничната облегалка на креслото.
По някое време Томсън прекъсна Уолдън:
— Когато каретата дойде, забелязахте ли, че лакея го няма?
— Да — отвърна Уолдън. — Попитах кочияша къде е, но той като че ли не ме чу. Тогава, тъй като пред двореца беше голяма суматоха и дъщеря ми настояваше да побързам, аз реших да разбера какво става, когато стигнем у дома.
— Нашият престъпник е разчитал на това, разбира се. Трябва да е доста хладнокръвен. Продължавайте.
— Каретата спря внезапно насред парка и онзи мъж отвори вратата.
— Как изглеждаше?
— Висок. Беше с шал или нещо подобно на лицето. Тъмна коса. Втренчени очи.
— Всички престъпници са с втренчени очи — рече Томсън. — А преди това кочияшът успял ли е да го разгледа добре?
— Не особено. Тогава мъжът е носел шапка и е било тъмно, разбира се.
— Хм. И какво стана?
Уолдън си пое дълбоко дъх. По време на инцидента той беше по-скоро ядосан, отколкото изплашен, но сега, когато си го припомняше, го обземаше страх заради Алекс, Лидия и Шарлът.
— Лейди Уолдън изпищя и това като че ли сепна онзи тип. Вероятно не е очаквал да има жени в каретата. Така или иначе, се поколеба. — „И слава богу“, мина му през ума. — Аз го намушках с меча и той изтърва оръжието си.
— Сериозно ли го ранихте?
— Съмнявам се. Не можех да замахна в тясното пространство, а и, разбира се, мечът не е особено остър. Но ми се струва, че му пуснах кръв. Ще ми се да му бях отсякъл проклетата глава.
Икономът влезе и разговорът прекъсна. Уолдън осъзна, че е говорил доста високо. Опита да се успокои. Причард сервира сандвичи и бренди със сода на тримата мъже.
— Най-добре не си лягай, Причард, но отпрати останалите — нареди Уолдън.
— Разбира се, милорд.
Когато той излезе, Уолдън рече: