Реши, че именно на Бриджит дължи доброто си настроение. Беше разбрала, че е в беда, и му помогна, без да се замисли. Това му напомни за хората с големи сърца, заради които стреляше с револвери, хвърляше бомби и се оставяше да го мушкат с меч. Това му вдъхна сила.
Тръгна към парка „Сейнт Джеймс“ и зае обичайното си място пред къщата на Уолдън. Вгледа се в девственобялата каменна стена и във високите елегантни прозорци. „Можеш да ме повалиш, но не можеш да ме спреш; ако знаеше, че пак съм тук, щеше да се разтрепериш от страх.“
Настани се да наблюдава. Проблемът с първия провал бе, че сега жертвата му беше нащрек. Вече щеше да е много трудно да убие Орлов, защото той щеше да вземе предпазни мерки. Но щом открие какви са те, Феликс щеше да ги преодолее.
В единайсет часа излезе каретата и на Феликс му се стори, че зърна зад стъклото остра брадичка и цилиндър: Уолдън. Върна се в един. Излезе отново в три, този път вътре се видя и женска шапка, вероятно на Лидия или на дъщерята, която и да беше — върнаха се в пет. Вечерта дойдоха някакви гости и семейството явно вечеря у дома. Нямаше и помен от Орлов. По всичко личеше, че се е изнесъл от къщата.
„Е, тогава ще го намеря“, рече си Феликс.
На връщане към Камдън Таун купи вестник. Щом се прибра, Бриджит му предложи чай и той прочете вестника в нейната дневна. Не се споменаваше нищо за Орлов: нито в новините от двореца, нито в социалната хроника.
Бриджит видя какво чете.
— Интересни новини за човек като теб — рече тя саркастично. — Сигурно решаваш на кой бал да идеш довечера.
Феликс се усмихна и не отговори.
— Знам какъв си — добави тя. — Ти си анархист.
Феликс застина.
— Кого ще убиваш? — попита Бриджит. — Надявам се да е проклетият крал. — Отпи шумно от чая си. — Е, не ме зяпай така, сякаш всеки миг ще ми прережеш гърлото. Не се тревожи, няма да кажа на никого. Моят съпруг също затри няколко англичани навремето.
Феликс беше стъписан. Тя се беше досетила — и одобряваше!
Не знаеше какво да каже. Стана и сгъна вестника.
— Вие сте добра жена.
— Ако бях с двайсет години по-млада, щях да те целуна. Излез, преди да съм изгубила контрол.
— Благодаря за чая — рече Феликс и излезе.
Прекара остатъка от вечерта в мизерната си стая в мазето, взираше се в стената и мислеше. Разбира се, Орлов сега се спотайваше, но къде? Ако не беше в дома на Уолдън, сигурно бе в руското посолство или в дома на някой от посолството, или в хотел, или при приятел на Уолдън. Може би дори не беше в Лондон, а някъде в провинцията. Нямаше начин да провери всички възможности.
Да, нямаше да е лесно. И това го притесняваше.
Зачуди се дали да не проследи Уолдън. Вероятно това бе най-доброто, което можеше да стори, но все пак незадоволително. Макар че бе възможно да следи с велосипед карета из Лондон, щеше да е много изморително, а той знаеше, че не би издържал повече от няколко дни. Да предположим, че за три дни Уолдън посети няколко частни дома, две или три кантори, един-два хотела и посолството — как ще разбере къде точно е Орлов? Не беше невъзможно, но щеше да отнеме много време.
Междувременно преговорите сигурно напредваха и войната се приближаваше.
„Ами ако след всичко това Орлов още живее в къщата на Уолдън и просто е решил да не излиза?“
Феликс заспа с тези мисли и на сутринта се събуди с решението.
Щеше да пита Лидия.
Лъсна си обувките, изми си косата и се избръсна. Зае от Бриджит бял памучен шал, който върза на врата си, за да скрие, че няма нито яка, нито вратовръзка. На сергията за стари дрехи на Морнингтън Кресънт намери бомбе, което му стана. Огледа се в напуканото и замъглено огледало. Изглеждаше доста прилично. И тръгна.
Нямаше представа как ще реагира Лидия на появата му. Беше сигурен обаче, че не го позна онази нощ в парка: лицето му беше скрито, а тя се разпищя само защото видя въоръжен с револвер мъж. Но дори да го пуснеха при нея, как щеше да постъпи тя? Дали щеше да го изгони? Или веднага щеше да си разкъса дрехите, както правеше преди? Дали щеше да е просто безразлична, да се отнесе с него като с познат от младостта си, за когото вече не я е грижа?
Искаше му се тя да се изненада, да се смае и все още да е влюбена в него, защото тогава щеше да успее да я накара да издаде тайната.
Внезапно установи, че не може да си спомни как изглежда Лидия. Това беше много странно. Знаеше колко е висока, че не е нито пълна, нито слаба, че има светла коса и сиви очи; но не можеше да си я представи. Ако се съсредоточеше върху носа й, щеше да го види, или поне донякъде, без определена форма на слабата светлина на петербургска вечер; но когато се опитваше да си представи нея, тя избледняваше.
Стигна в парка и спря пред къщата. Беше десет часът. Дали бяха станали вече? Във всеки случай реши, че трябва да изчака, докато Уолдън излезе. Хрумна му, че може дори да види Орлов във фоайето — и то когато не носи оръжие.
„Ако трябва, ще го удуша с голи ръце“, закани се свирепо.
Зачуди се какво ли прави Лидия сега. „Сигурно се облича. О, да, мога да си я представя в корсет, как се реши пред огледалото. Или може би закусва. Сигурно има яйца, месо и риба, но тя ще хапне само малко кифла и парченце ябълка.“
Каретата се появи на входа. След минута-две някой се качи и тя потегли към портите. Феликс застана на отсрещната страна на улицата, когато каретата излезе. Внезапно установи, че гледа право към Уолдън зад прозореца, а Уолдън гледа него. Прииска му се да изкрещи: „Хей, Уолдън, аз я чуках първи!“ Вместо това се усмихна и повдигна шапката си. Уолдън наклони глава в поздрав и каретата продължи.
Феликс се зачуди защо се чувства толкова въодушевен.
Мина през портата и прекоси двора. Видя, че на всеки прозорец на къщата има цветя, и си помисли: „О, да, тя винаги е обичала цветята“. Качи се по стълбите пред входа и дръпна звънчето.
„Сигурно ще извика полиция.“
След миг един слуга отвори вратата. Феликс пристъпи вътре и каза:
— Добро утро.
— Добро утро, сър — отвърна прислужникът.
„Май наистина изглеждам прилично.“
— Бих искал да се видя с графиня Уолдън. Случаят е много спешен. Казвам се Константин Дмитриевич Левин. Сигурен съм, че ме помни от Санкт Петербург.
— Да, сър. Констанин…
— Константин Дмитриевич Левин. Нека ви дам визитната си картичка. — Феликс започна да рови из палтото си. — О! Не съм ги взел.
— Всичко е наред, сър. Константин Дмитриевич Левин.
— Да.
— Бихте ли почакали тук, ще проверя дали графинята е у дома.
Феликс кимна и прислужникът се отдалечи.