Внезапно установи, че не може да си спомни как изглежда Лидия. Това беше много странно. Знаеше колко е висока, че не е нито пълна, нито слаба, че има светла коса и сиви очи; но не можеше да си я представи. Ако се съсредоточеше върху носа й, щеше да го види, или поне донякъде, без определена форма на слабата светлина на петербургска вечер; но когато се опитваше да си представи нея, тя избледняваше.
Стигна в парка и спря пред къщата. Беше десет часът. Дали бяха станали вече? Във всеки случай реши, че трябва да изчака, докато Уолдън излезе. Хрумна му, че може дори да види Орлов във фоайето — и то когато не носи оръжие.
„Ако трябва, ще го удуша с голи ръце“, закани се свирепо.
Зачуди се какво ли прави Лидия сега. „Сигурно се облича. О, да, мога да си я представя в корсет, как се реши пред огледалото. Или може би закусва. Сигурно има яйца, месо и риба, но тя ще хапне само малко кифла и парченце ябълка.“
Каретата се появи на входа. След минута-две някой се качи и тя потегли към портите. Феликс застана на отсрещната страна на улицата, когато каретата излезе. Внезапно установи, че гледа право към Уолдън зад прозореца, а Уолдън гледа него. Прииска му се да изкрещи: „Хей, Уолдън, аз я чуках първи!“ Вместо това се усмихна и повдигна шапката си. Уолдън наклони глава в поздрав и каретата продължи.
Феликс се зачуди защо се чувства толкова въодушевен.
Мина през портата и прекоси двора. Видя, че на всеки прозорец на къщата има цветя, и си помисли: „О, да, тя винаги е обичала цветята“. Качи се по стълбите пред входа и дръпна звънчето.
„Сигурно ще извика полиция.“
След миг един слуга отвори вратата. Феликс пристъпи вътре и каза:
— Добро утро.
— Добро утро, сър — отвърна прислужникът.
„Май наистина изглеждам прилично.“
— Бих искал да се видя с графиня Уолдън. Случаят е много спешен. Казвам се Константин Дмитриевич Левин. Сигурен съм, че ме помни от Санкт Петербург.
— Да, сър. Констанин…
— Константин Дмитриевич Левин. Нека ви дам визитната си картичка. — Феликс започна да рови из палтото си. — О! Не съм ги взел.
— Всичко е наред, сър. Константин Дмитриевич Левин.
— Да.
— Бихте ли почакали тук, ще проверя дали графинята е у дома.
Феликс кимна и прислужникът се отдалечи.
Шеста глава
Писалището стил кралица Ана бе един от любимите мебели на Лидия в лондонската къща. То беше на двеста години, лакирано в черно и украсено със златни китайски мотиви — пагоди, върби, острови и цветя. Предният капак се сгъваше надолу, за да образува масичка за писане и да разкрие тапицираните с червено кадифе отделения за писма и малки чекмедженца за хартията и писалките. Освен големи чекмеджета в долната част, на върха, над нивото на очите й, докато седеше пред него, имаше лавица за книги с огледална вратичка. Старото огледало показваше мъгляво, изкривено отражение на утринния салон.
На писалището лежеше недовършено писмо до сестра й, майката на Алекс, в Санкт Петербург. Почеркът на Лидия бе ситен и неравен. Беше написала на руски: „Не знам какво да мисля за Шарлът“, а после бе спряла. Седеше и се взираше замислено в замъгленото стъкло.
Сезонът се оказа изпълнен със събития, но от възможно най-лошия вид. След протеста на суфражетката в двореца и лудия в парка тя реши, че няма как да последват още катастрофи. И няколко дни всичко беше спокойно. Шарлът беше представена успешно. Алекс вече не беше в къщата, за да смущава душевния й мир, защото бе избягал в хотел „Савой“ и не се появяваше на светски събития. Балът на Белинда беше огромен успех. Онази нощ Лидия забрави за тревогите си и прекара чудесно. Танцува валс, полка, танго, тустеп и дори „патешка стъпка“. Партнираха й половината членове на Камарата на лордовете, няколко прекрасни младежи и най-вече — съпругът й. Не беше особено изискано да танцуваш със собствения си съпруг толкова много, но Стивън изглеждаше чудесно с бялата вратовръзка и фрака, а и танцуваше така добре, че тя просто се отдаде на удоволствието. Бракът й определено беше в една от по-щастливите си фази. Като погледнеше назад, имаше чувството, че винаги е било така по време на сезона. А после се появи Ани и провали всичко.
Лидия имаше съвсем бегъл спомен, че Ани е била прислужница в Уолдън Хол. Човек не може да познава всичките слуги в такава голяма къща: вътре бяха поне петдесет, а имаше и градинари, коняри. Дори не всички слуги познаваха нея: имаше един прословут случай, при който спря една прислужница във фоайето и я попита дали лорд Уолдън е в стаята си, а момичето отговори: „Ще ида да проверя, мадам — за кого да съобщя?“.