Не.
Убиецът не помръдваше, вдигнал високо шишето. „Той гледа към мен, не към Томсън — осъзна Уолдън. — Той ме изучава, сякаш съм му интересен; оглежда ме внимателно, до най-малката подробност. Това е лично. Той е заинтригуван от мен, както аз от него. Вече е разбрал, че Алекс не е тук — какво ще направи сега?“
Убиецът заговори на Уолдън на руски:
— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.
„Дали е готов да се самоубие? — помисли си Уолдън. — Дали ще избие всички ни и себе си? По-добре да го накарам да говори…“
Тогава мъжът изчезна.
Уолдън чу бързите му стъпки по коридора и се спусна към вратата. Другите трима го изпревариха.
В коридора детективите коленичиха на пода и се прицелиха. Уолдън видя, че убиецът бяга със странно плавна стъпка, лявата му ръка висеше до тялото и държеше възможно най-здраво бутилката.
„Дали ще се отдалечи и ще я хвърли към нас? — запита се Уолдън. — Вероятно не.“
Томсън си мислеше същото.
— Стреляйте!
Двете оръжия изтрещяха.
Убиецът спря и се обърна.
Бяха ли го уцелили?
Той замахна и запрати шишето към тях.
Томсън и двамата детективи се хвърлиха на пода. Уолдън осъзна за миг, че ако нитроглицеринът се взриви наблизо, няма да има значение дали са проснати на земята.
Бутилката се въртеше във въздуха и летеше към тях. Щеше да падне на метър и половина от Уолдън. А тогава със сигурност щеше да се взриви.
Уолдън хукна към нея.
Тя се спускаше в дъга. Той посегна с двете си ръце. Хвана я. Пръстите му се плъзнаха по стъклото. Паникьоса се, опита да я удържи, почти я изпусна, после я хвана отново…
„Господи, не се изплъзвай, не се изплъзвай…“
… и като футболен вратар той я притисна към гърдите си, извърна се в посоката, в която тя се въртеше; после изгуби равновесие, падна на колене и се задържа, като все още стискаше бутилката и си мислеше: „Ще умра!“.
Но не се случи нищо.
Другите се взираха в него — коленичил и гушнал шишето като новородено.
Един от детективите припадна.
Феликс се втренчи изумен в Уолдън, после се обърна и хукна по стълбите.
Уолдън беше невероятен. Каква смелост — да хване бутилката!
Чу далечен вик:
— След него!
„Отново се случва — помисли си Феликс. — Пак бягам. Какво ми става?“
Стълбите бяха безкрайни. Той чу трополене зад себе си. Отекна вик.
На следващата площадка налетя на сервитьор с поднос. Сервитьорът падна и посуда и храна се разлетяха навсякъде.
Преследвачът беше на един-два етажа зад него. Феликс стигна до края на стълбището, овладя се и влезе спокойно във фоайето.
Там все още беше пълно с хора.
Имаше чувството, че върви по въже.
С периферното си зрение забеляза двамата мъже, които бе сметнал за детективи. Те бяха потънали в разговор и изглеждаха угрижени: сигурно бяха чули стрелбата горе.
Тръгна бавно през фоайето, като едва се сдържаше да не хукне отново. Струваше му се, че всички се взират в него. Гледаше право напред.
Стигна до вратата и излезе.
— Карета, сър? — попита портиерът.
Феликс скочи в една, която чакаше до тротоара, и потегли.
Когато завиха по „Странд“, се обърна към хотела. Един от детективите от стаята на княза изхвърча през вратата, следван от двамата от фоайето. Попитаха нещо портиера и той посочи след каретата. Детективите извадиха оръжията си и хукнаха след нея.
Движението беше натоварено. Каретата спря на „Странд“. Феликс скочи и кочияшът извика:
— Ей! Какво става, човече?
Феликс се гмурна през трафика до отсрещната страна на пътя и хукна на север.
Погледна през рамо. Още бяха след него.
Трябваше да набере преднина, докато се скрие някъде, в лабиринт от задни улички или в гара.
Един униформен полицай на отсрещния тротоар го гледаше с подозрение. След миг детективите му извикаха и той се присъедини към гонитбата.
Феликс се затича по-бързо. Сърцето му бумтеше, дишаше накъсано.
Сви зад един ъгъл и се озова на пазара за плодове и зеленчуци на Ковънт Гардън.
Павираните улици бяха претъпкани с камиони и конски каруци. Навсякъде имаше носачи с натоварени табли на главите или пълни ръчни колички. Мускулести юначаги по потници разтоварваха бъчви с ябълки от каруци. Щайги с маруля, домати и ягоди бяха купувани и продавани от мъже с бомбета и отнасяни от мъже с каскети. Шумът бе ужасен.