Выбрать главу

Уолдън беше впечатлен. Не си даваше сметка, че убиецът е оставил толкова много следи. Вече се чувстваше по-добре.

Томсън се обърна към младеж с филцова шапка и мека яка.

— Тейлър, твоята задача ще е най-важната. С лорд Уолдън видяхме убиеца за кратко, но лейди Уолдън е имала възможност да го огледа добре. Ще дойдеш с нас да говорим с нея и с нейна и наша помощ ще нарисуваш портрет на този тип. Искам тази нощ да го отпечатате и да го разпратите до всички полицейски участъци в Лондон до утре на обяд.

Уолдън си помисли, че мъжът вече няма да може да се измъкне. После се сети, че бе убеден в същото и когато му заложиха капана в хотелската стая; и пак се разтрепери.

Феликс се гледаше в огледалото. Беше подстригал косата си много късо, като прусак, и бе оскубал веждите си, сега бяха съвсем тънки. Като спре да се бръсне, след ден ще прилича на несретник, а след седмица брадата и мустаците му ще покрият отличителната уста и брадичка. За нещастие, няма как да скрие носа си. Беше купил на старо очила с телени рамки. Стъклата бяха толкова малки, че можеше да гледа над тях. Беше сменил и бомбето и черното палто със синя моряшка куртка и каскет от туид с козирка.

Можеха да го разпознаят при по-внимателно вглеждане, но на пръв поглед беше съвсем различен.

Знаеше, че трябва да напусне къщата на Бриджит. Беше купил химикалите от аптеки на два-три километра оттук и когато полицията разбереше това, щеше да претърси всички къщи в околността. Рано или късно щяха да стигнат и до тази улица, а някоя от съседките щеше да им каже: „Знам го, живее в мазето на Бриджит“.

Пак бягаше. Беше унизително и депресиращо. Няколко пъти го бяха преследвали, но винаги, след като бе извършил убийство, а не преди това.

Взе бръснача си, чифт бельо, самоделния динамит и книгата с приказки на Пушкин и ги върза в чистата си риза. После се качи в гостната на Бриджит.

— Исусе Христе, какво си направил с веждите си? — възкликна тя. — Беше такова хубаво момче.

— Трябва да си тръгвам.

Тя погледна вързопа в ръцете му.

— Явно си събрал багажа си.

— Ако дойде полиция, няма да се наложи да ги лъжеш.

— Ще кажа, че съм те изхвърлила, защото съм заподозряла, че си анархист.

— Довиждане, Бриджит.

— Свали тези глупави очила и ме целуни.

Феликс я целуна по бузата и излезе.

— Късмет, момчето ми — извика тя след него.

Той се качи на колелото и за трети път, откакто пристигна в Лондон, тръгна да си търси жилище.

Караше бавно. Вече не се чувстваше слаб от раните си, но беше унил заради провала. Мина през Северен Лондон и Ситито, после прекоси реката по Лондонския мост. От другата страна се насочи на югоизток и мина покрай кръчма, наречена „Слонът и замъкът“.

В района на Олд Кент Роуд откри бедняшки квартал, където можеше да намери евтина стая, без да му задават въпроси. Нае една на четвъртия етаж в пансион, който бе собственост, по думите на домакина, на Англиканската църква. Тук не бе възможно да приготви нитроглицерин, защото нямаше вода в стаята, нито в цялата сграда — само помпа и клозет на двора.

Стаята беше мръсна. В ъгъла бе поставен капан за мишки, а единият прозорец беше покрит с вестник. Боята се лющеше, дюшекът вонеше. Домакинът, прегърбен дебелак, който влачеше чехлите си и кашляше, каза:

— Ако искаш да поправиш прозореца, мога да ти уредя евтино стъкло.

— Къде да оставя велосипеда? — попита го Феликс.

— На твое място ще го кача в стаята, иначе ще го отмъкнат.

Ако вкараше колелото в стаята, щеше да остане само една пътечка от вратата до леглото.

— Ще я взема — каза Феликс.

— Тогава дай дванайсет шилинга.

— Нали казахте три шилинга на седмица.

— Четири седмици предплата.

Феликс му плати. След като купи очилата и смени дрехите, разполагаше с една лира и деветнайсет шилинга.

— Ако искаш да я боядисаш, ще ти уредя боя на половин цена — рече домакинът.