— Защо?
— Аз няма да наследя Уолдън Хол, когато татко умре.
— Защо не?
— Защото той върви с титлата — а аз не мога да бъда граф Уолдън. Затова къщата ще остане на Питър, по-големия близнак.
— Разбирам.
— А аз няма да мога да се издържам сама.
— Естествено, че можете.
— Не съм научена на нищо.
— Научете се сама.
— И какво бих могла да върша?
Феликс сви рамене.
— Отглеждайте коне. Отворете магазин. Постъпете на някаква служба. Станете професор по математика. Напишете пиеса.
— Говорите, сякаш бих могла да направя каквото реша.
— Вярвам, че можете, но имам едно съвсем сериозно предложение. Говорите идеално руски — може да превеждате романи на английски.
— Наистина ли смятате, че бих могла?
— Нямам никакви съмнения.
Шарлът прехапа устна.
— Защо вие имате такава вяра в мен, а родителите ми нямат? Той се замисли, после се усмихна.
— Ако аз ви бях отгледал, щяхте да се оплаквате, че сте принудена постоянно да се трудите и не ви се позволява да танцувате.
— Вие нямате ли деца?
Той извърна поглед.
— Не съм женен.
Това събуди любопитството й.
— А искали ли сте?
— Да.
Тя знаеше, че не бива да продължава, но не можа да се сдържи: искаше да научи какъв е бил този странен човек, когато е бил влюбен.
— Какво стана?
— Момичето се омъжи за друг.
— Как се казваше?
— Лидия.
— И майка ми се казва така.
— Нима?
— Лидия Шатова, така се е казвала. Сигурно сте чували за граф Шатов, ако сте живели известно време в Санкт Петербург.
— Да, чувал съм. Имате ли часовник?
— Какво? Не.
— Аз също. — Той се огледа и видя часовник на стената. Шарлът проследи погледа му.
— Господи, вече е пет часът! Възнамерявах да се прибера, преди мама да е слязла за чая. — Тя се изправи.
— Ще имате ли неприятности? — попита той и също стана.
— Предполагам. — Тя се обърна, за да излезе от кафенето.
— О, Шарлът…
— Какво има?
— Имате ли нещо против да платите чая? Аз съм много беден човек.
— О! Не знам дали имам пари. Да! Вижте, единайсет пенса. Достатъчно ли са?
— Разбира се. — Той взе шест пенса от дланта й и отиде да плати.
„Колко странно — каза си Шарлът, — какви неща трябва да помниш, когато не си в светското общество. Какво ли би си помислила Мария за мен — да купувам чай на непознат? Сигурно ще припадне.“
Той й донесе рестото и й отвори вратата.
— Ще повървя малко с вас.
— Благодаря ви.
Хвана я за ръката, докато вървяха по улицата. Слънцето още грееше силно. Един полицай се приближи към тях и Феликс я накара да спре и се загледа в една витрина, докато той отмина.
— Защо не искахте да ни види? — попита Шарлът.
— Може да търсят хора, които са забелязани на шествието.
Шарлът се смръщи. Това й се струваше малко вероятно, но той сигурно знаеше по-добре.
Продължиха и тя каза:
— Обичам юни.
— Времето в Англия е прекрасно.
— Мислите ли? Значи никога не сте били в Южна Франция.
— Очевидно не съм.
— Ние ходим всяка зима. Имаме вила в Монте Карло. — Внезапно я порази неприятна мисъл. — Надявам се, не смятате, че се хваля.
— Разбира се, че не. — Той се усмихна. — Трябва вече да сте разбрали, че за мен голямото богатство е повод за срам, а не за гордост.
— Предполагам, че трябва да съм го разбрала, но не съм. В такъв случай презирате ли ме?
— Не, но богатството не е ваше.
— Вие сте най-интересният човек, когото съм срещала — каза Шарлът. — Може ли да ви видя отново?
— Да — отвърна той. — Имате ли носна кърпичка?
Тя извади една от джоба на палтото си и му я подаде. Той си издуха носа.
— Наистина настивате — рече тя. — Очите ви сълзят.
— Сигурно сте права. — Той избърса очите си. — Да се срещнем ли пак в онова кафене?
— Не е най-привлекателното място, нали? — отвърна тя. — Да измислим нещо друго. Да, сетих се! Ще идем в Националната галерия. Тъкмо ако видя някой познат, можем да се престорим, че не сме заедно.
— Разбира се.