— Портретът на Феликс виси на стената във всеки полицейски участък в графство Лондон. Ако не стои по цял ден заврян някъде, рано или късно ще го забележат. Но за да стане по-скоро, хората ми обикалят евтините хотели и пансиони и показват портрета му.
— А ако е променил външния си вид?
— В неговия случай това е доста трудно.
Томсън беше прекъснат от сервитьора. И двамата отказаха десерт „Черна гора“ и избраха сладолед. Уолдън поръча и половин бутилка шампанско.
Томсън продължи:
— Не може да скрие ръста си, нито руския си акцент. Освен това чертите му са характерни. Не е имал време да си пусне брада. Може да е с различни дрехи, да е обръснал главата си или да носи перука. Ако бях на негово място, щях да избера някаква униформа — например моряк, лакей или свещеник. Но полицаите са наясно с тези неща.
След сладоледа ядоха стилтънско сирене и сладки бисквити с малко от отлежалия клубен портвайн.
Всичко е толкова неясно, разсъждаваше Уолдън. Феликс беше избягал и той нямаше да се чувства в безопасност, докато не го арестуват и оковат за стената.
— Феликс явно е един от най-отявлените убийци на международния революционен заговор. Той е много добре информиран: например знае, че княз Орлов ще идва в Англия. Освен това е умен и страховито решителен. Но, така или иначе, ние скрихме Орлов.
Уолдън се чудеше накъде бие Томсън.
— Вие обаче — продължи детективът — още се разхождате преспокойно по улиците на Лондон.
— И защо не?
— Ако бях на негово място, щях да се фокусирам върху вас. Щях да ви следя с надеждата да ме отведете до Орлов; или да ви отвлека и да ви измъчвам, докато не ми кажете къде е.
Уолдън сведе поглед, за да скрие страха си.
— Как би могъл да направи това сам?
— Може да има помощници. Искам да бъдете охраняван.
Уолдън поклати глава.
— Аз си имам охранител — Причард. Той би рискувал живота си за мен — вече го е правил в миналото.
— Въоръжен ли е?
— Не.
— А добре ли стреля?
— Много добре. Идваше с мен в Африка на лов за едър дивеч. Точно тогава рискува живота си, за да ме спаси.
— Тогава му дайте оръжие.
— Добре — съгласи се Уолдън. — Утре отивам в провинцията. Там имам револвер, който мога да му дам.
За финал на обяда Уолдън си взе праскова, а Томсън круша мелба. След това отидоха в пушалнята за кафе и бисквити. Уолдън запали пура.
— Мисля, че трябва да се прибера пеша за по-добро храносмилане. — Опитваше се да говори спокойно, но гласът му беше странно писклив.
— Предпочитам да не го правите — отвърна Томсън. — Не сте ли с каретата?
— Не…
— Ще съм по-спокоен за вашата сигурност, ако вече излизате единствено с превозно средство.
— Добре — въздъхна Уолдън. — Но ще трябва да ям по-малко.
— Днес вземете двуколка. Вероятно ще ви придружа.
— Наистина ли смятате, че е необходимо?
— Той може да ви чака дори пред този клуб.
— Как ще разбере в кой клуб членувам?
— Като погледне в „Кой кой е“.
— Да, разбира се. — Уолдън поклати глава. — Човек просто не мисли за тези неща.
Томсън си погледна часовника.
— Трябва да се връщам в Скотланд Ярд… ако сте готов.
— Разбира се.
Излязоха от клуба. Феликс не дебнеше в засада отвън. Взеха двуколка до къщата на Уолдън, после Томсън продължи към Скотланд Ярд. Уолдън влезе в дома си, който му се стори някак празен. Реши да отиде в стаята си. Там седна до прозореца и допуши пурата.
Имаше нужда да поговори с някого. Погледна си часовника: Лидия сигурно вече ставаше от следобедната си почивка и обличаше рокля, за да слезе за чая и да приема посетители. Той тръгна към стаята й.
Жена му седеше по халат пред огледалото. Изглеждаше напрегната, нищо чудно, при толкова проблеми. Той сложи ръце на раменете й, загледан в отражението й, после се наведе и я целуна по темето.
— Феликс Кшезински.
— Какво? — Изглеждаше изплашена.
— Така се казва нашият убиец. Говори ли ти нещо?
— Не.
— Нали каза, че ти се е сторил познат.
— Ами… май ми е познато.
— Базил Томсън е научил всичко за този тип. Той е убиец, и то от най-страшния вид. Не е невъзможно да си го срещала в Санкт Петербург — това би обяснило защо ти се е сторил смътно познат, когато е дошъл тук, и защо името също ти е познато.