А на добрата си оценка по математика не успях да се зарадвам. След като татко умря, напуснах училище и поех работата. Майка не искаше да става така и твърдеше, че по-скоро би се отказала от фермата, въпреки че тя се бе предавала по наследство в рода й. Взех решението си една лятна нощ, като я видях да стои под голямата офика на двора, с ръце около дървото и поглед, зареян в сенокосните ливади.
И се чувствах истински мъжкар, когато бившите ми съученици ми идваха на гости, а аз карах мощния трактор из двора, скачах от него, обут в подкованите си ботуши, и плюех тютюн. Нещата вървяха с помощта на дядо. Но откакто той умря, посетителите ми започнаха да намаляват. Явно им омръзна постоянно да съм навън и да върша някаква работа, като идват на гости, и да говоря само за кланичното тегло на животните и за цената на дървесината, когато все пак се появя. Разбирам ги.
Имам цял куп задачи. Трябва да наблюдавам внимателно кои крави са разгонени — не мога да си позволя да изпусна нито едно разгонване. Да измия браната, преди съвсем да се е задръстила. Да се обадя на ветеринарната лекарка. И на банката, утре. Изоставам със счетоводството. И почти нямам дърва.
Вътре е кучешки студ — не успях да запаля печката, преди да отида в обора. Ще мине поне един час и чак тогава ще мога да се изкъпя. Утре сутрин трябва да насека още дърва, преди да издоя кравите, за да взема душ след това. Защото после ще отида до града отново, за да я намеря. Уф, мамка му! Утре идват осеменителката на кравите и ветеринарната лекарка, а никога не знам кога точно да ги очаквам! По дяволите, по дяволите!
Не смогнах да си купя и храна. Херингата в отдавна отворената консерва със сигурност не става за ядене и е опасна за здравето — ако взема да се натровя и се спомина, тя дори няма да разбере. Понеже не знае как се казвам! Дали ще се чуди защо не съм я потърсил повече?
Но аз знам как се казва тя! Или поне подозирам. Вземам в ръка малко омекнал сухар, намазан с почти гранясало масло, и се залавям да търся Валин в телефонния указател.
Намирам девет резултата, ала нито едно женско име. Има Д. Валин на улица „Кофердистгатан“ — не разбрах как се казва, когато изкрещя името си, но ми прозвуча като нещо, което започва с „Д“. Само Смотанякът се обажда на непознат номер и пита дали може да говори с „някого с Д“.
В петък обаче ще отида до града, някъде по обяд.
О, не! Петък е денят за млечни проби и асистентът по контрола на млякото ще дойде. Мамка му! Мамка му! Мамка му!
На следващата сутрин се събуждам на дивана в хола с половин сухар в ръка и широка усмивка на лицето.
13
Когато се прибрах, нетърпеливо изхлузих обувките си, скочих на дивана и махнах от стената една репродукция на Кете Колвиц14, която беше особено любима на Йорян. Представляваше рисунка с въглен на изморена, плачеща жена. На мястото й закачих плаката с влюбената двойка в раковината.
След това си свалих дрехите, сложих си обиците с Мики Маус и лилавите чорапогащи, сипах си една чаша студен гльог15 и си казах „Наздраве!“ сама. Това беше единственият алкохол, който ми се намираше вкъщи.
Прекарах цялата вечер в този тоалет, опитвах се да се науча да свиря „Да жънем, да жънем овеса“16 на хармоника и оставях мислите си да се реят без посока. Накрая отидох в банята и стоях дълго във ваната. Правех вълнички с червената топка и се галех със сапунчето във форма на пеперуда.
Имала съм и по-скучни рождени дни!
Точно когато се бях унесла, телефонът иззвъня. „Как е намерил телефонния ми номер?“ беше първото, което ми мина през ум. Но чух гласа на Мерта, обаждаше се от Копенхаген. Поздрави ме за рождения ден и се извини, че не е успяла да звънне по-рано. Оказа се, че с Роберт били арестувани, ала не разбрах по каква причина. Не можеше да ми обясни в подробности, защото все още беше в полицейския участък. Отговарях й разсеяно и накрая тя се усети.
— Случило се е — каза. Мерта веднага надушва всичко, освен когато е свързано с нея самата.
14
Кете Колвиц (1867 — 1945) — германска графичка и скулпторка. Създава творби със социална насоченост, отразяващи ужасите на войната. Стилът й е близък до този на експресионизма. — Б.р.