Всичко това мина през ума ми за много по-малко време, отколкото е необходимо, за да се изрече. Моето първо инстинктивно движение беше да се дръпна назад и опипом да потърся дръжката на вратата. Мъжът, в чиято власт се намирах, просто се усмихна.
— Дойдохте и тук ще останете — шеговито рече той. Положих всички усилия да посрещна храбро възникналите обстоятелства.
— Бях поканена да дойда тук от уредника на Кейптаунския музей. Ако е някаква грешка…
— Грешка ли? О, да, голяма грешка! — Той грубо се изсмя.
— Какво право имате да ме задържате? Ще уведомя полицията…
— Джаф, джаф, джаф — като някое плюшено кученце.
Той се засмя.
Седнах на един стол.
— Мога само да заключа, че вие сте луд и опасен — заявих студено аз.
— Нима?
— Бих искала да изтъкна, че приятелите ми много добре знаят къде съм отишла и че ако не са завърна до вечерта, те ще дойдат да ме потърсят. Разбирате ли?
— Значи вашите приятели знаят къде сте, така ли? Кой по точно?
Предизвикана по този начин, аз светкавично прецених възможностите. Можех ли да спомена сър Юстас? Той беше известна личност и името му можеше да окаже въздействие. Но ако те поддържаха връзка с Паджет, щяха да знаят, че лъжа. По-добре да не рискувам със сър Юстас.
— Например мисис Блеър — подхвърлих аз. — Моят приятелка, с която сме отседнали заедно.
— Съмнявам се — каза мъжът, като лукаво поклати рижата си глава. — Не сте я виждали от единадесет часа сутринта. А нашата покана получихте по обяд.
Неговите думи ми показаха, че са следили отблизо всяко мое движение, но аз нямах намерение да се предам без борба.
— Доста сте умен — казах аз. — Може би сте чували за това полезно изобретение, телефона? Мисис Блеър ми се обади, докато отдъхвах в стаята си след обяда.
За голямо мое удоволствие забелязах как по лицето му премина сянка на безпокойство. Явно той не се беше сетил за възможността Сюзън да ми телефонира. Как ми се искаше тя наистина да го бе направила!
— Стига! — грубо каза той, като стана.
— Какво смятате да правите с мен? — попитах аз, като все още се стараех да изглеждам спокойна.
— Ще ви сложим на такова място, където няма да можете да ни създадете неприятности в случай, че вашите приятели дойдат да ви потърсят.
За момент ме побиха студени тръпки, но следващите му думи донякъде ме успокоиха.
— Утре ще трябва да отговорите на някои въпроси и след като го направите, ще бъдем наясно как да постъпим с вас. И трябва да ви кажа, млада госпожице, че знаем доста начини да накараме и най-твърдоглавите да проговорят.
Това не беше окуражаващо, но поне ми даваше временна отсрочка. Разполагах с време до утре. Човекът явно беше някакъв подчинен, който действаше по заповед на своя шеф.
Беше ли възможно, по някаква случайност, този шеф да е Паджет?
Той извика и се появиха двама тъмнокожи. Отведоха ме горния етаж. Въпреки моята съпротива те напъхаха в устата ми кърпа, а ръцете и краката ми вързаха. Помещението, в което се намирах, представляваше някаква таванска стая, точно под покрива. Цялата беше потънала в прах и по нищо не личеше някой да е живял тук. Холандецът се поклони подигравателно и се оттегли, като затвори вратата след себе си.
Бях съвсем безпомощна. Колкото и да се въртях и извивах, не успях ни най-малко да разхлабя ръцете си, а кърпата в устата ми пречеше да извикам. Ако случайно някой дойдеше в къщата, аз не можех да сторя нищо, за да привлека вниманието му. Чух как долу се затвори някаква врата. Очевидно холандецът излизаше.
Щях да полудея, че не съм в състояние да направя нищо. Опитах отново да разхлабя въжето, но възлите не поддадоха. Най-сетне се отказах и или съм припаднала, или заспала. Когато се събудих, всичко ме болеше. Вече беше съвсем тъмно и прецених, че нощта доста е напреднала, тъй като луната беше високо в небето и светлината й проникваше през прашното прозорче. Кърпата в устата ме задушаваше, а изтръпването и болката бяха непоносими.
В този миг очите ми съзряха парче от счупено стъкло, което лежеше в ъгъла. Един лунен лъч го осветяваше и проблясъкът беше привлякъл вниманието ми. Докато го гледах, в главата ми се оформи идея.