Ръцете и краката ми бяха вързани, но все пак можех да се претърколя. Бавно и непохватно започнах да се придвижвам. Не беше никак лесно. Освен че изпитвах силна болка, тъй като не можех да предпазя лицето си с ръце, беше и изключително трудно да поддържам каквато и да било определена посока.
Струваше ми се, че се търкалям във всички посоки, с изключение на онази, която исках. Най-накрая обаче успях да достигна точно до целта си. Стъклото почти опираше във вързаните ми ръце.
Дори и при това положение не ми беше никак лесно. Измина цяла вечност, преди да успея да завъртя парчето стъкло и да го закрепя неподвижно срещу стената в такова положение, че да мога да трия нагоре-надолу по него въжето, с която бях вързана. Това беше дълъг и мъчителен процес и почти се бях отчаяла, но накрая успях да прережа въжето. Останалото беше въпрос на време. След като успях да възстановя кръвообращението в ръцете си, като енергично разтрих китките си, измъкнах кърпата от устата си. Поех няколко пъти дъх с пълни гърди и това ми се отрази чудесно.
Не след дълго развързах и последния възел, но дори и тогава трябваше да мине известно време, преди да мога да се изправя на крака. Най-сетне застанах права и започнах да размахвам ръце напред и назад, за да възстановя кръвообращението си, като най-много от всичко ми се искаше да намеря нещо за ядене.
Почаках около четвърт час, за да съм съвсем сигурна, че силите ми са се възвърнали. След това отидох до вратата на пръсти. Както се и надявах, тя не беше заключена, а само отворена с резе. Свалих резето и надзърнах предпазливо навън.
Навсякъде цареше тишина. Лунната светлина се процеждаше през прозореца и осветяваше прашното незастлано стълбище. Започнах предпазливо да слизам надолу. Беше все така тихо, но когато стигнах на долната площадка, до мен достигнаха звуци от приглушен говор. Заковах се на място и останах така известно време. Часовникът на стената показваше, че минава полунощ.
Ясно си давах сметка за рисковете, които щях да поема, ако слезех по-надолу, но любопитството ми надделя. С безкрайна предпазливост се приготвих да разбера какво става. Промъкнах се тихо надолу по последния ред стъпала и застанах в квадратния салон. Огледах се наоколо — и изведнъж притаих дъх от изненада. До вратата на салона седеше едно тъмнокожо момче. То не ме беше забелязало. Всъщност скоро разбрах по дишането му, че спи дълбоко.
Чудех се дали да се върна или да продължа. Гласовете идваха от стаята, в която ме бяха въвели на идване. Единият, беше на моя приятел — холандеца, а другия не успях веднага да разпозная, въпреки че ми се струваше смътно познат.
В края на краищата реших, че без съмнение съм длъжна да чуя всичко, което мога. Трябваше да поема риска, че чернокожото момче може да се събуди. Прекосих безшумно салона и коленичих до вратата на кабинета. Известно време не можех да чувам добре. Гласовете бяха по-високи, но не разбирах какво казват.
Вместо ухо допрях до ключалката окото си. Както бях предположила, единият от говорещите беше високият холандец. Другият мъж беше седнал извън ограниченото от отвора на ключалката полезрение.
Ненадейно той стана, за да си налее питие. Видях гърба му — облечен в благопристойна черна дреха. Дори преди да се обърне, аз знаех кой е. Мистър Чичестър!
Сега започнах да различавам думите.
— Все едно, опасно е. Представи си, че приятелите й дойдат да я търсят?
Говореше високият мъж. Чичестър му отговори. В гласа му нямаше и следа от свещеническа смиреност. Нищо чудно, че не го бях познала.
— Това са празни приказки. Те нямат никаква представа къде се намира.
— Тя говореше доста убедително.
— Предполагам. Само че проверих всичко. Няма от какво да се страхуваме. Прочие, това са нарежданията на „Полковника“. Предполагам нямаш желание да ги престъпиш?
Холандецът изломоти в отговор нещо на родния си език. Реших, че е побързал да отхвърли казаното.
— Но защо да не я цапардосаме по главата? — изръмжа той. — Ще бъде съвсем просто. Лодката е напълно готова. А после — в морето.
— Да — отговори Чичестър замислено. — Точно така трябва да постъпя. Тя знае твърде много, това е сигурно. Но „Полковникът“ е човек, който обича да действа сам, въпреки че другите нямат право на това. — Изглежда собствените му думи събудиха в него някакъв спомен, който го раздразни. — Той иска да получи някаква информация от това момиче.