Преди да каже за каква информация става дума, той спря и холандецът не закъсня да го подпита.
— Информация?
— Нещо от този род.
„Диаманти“ — казах си аз.
— А сега — продължи Чичестър — ми дай списъците.
Дълго време техният разговор беше съвсем непонятен за мен. Изглежда ставаше дума за големи количества зеленчуци. Споменаваха дати, цени и разни имена на места, които не познавах. Измина почти половин час, преди да приключат с проверката и сметките.
— Добре — каза Чичестър и се чу звук, като че ли беше бутнал назад стола си. — Ще взема това със себе си, за да го покажа на „Полковника“.
— Кога заминаваш?
— Утре, в десет часа сутринта.
— Искаш ли да видиш момичето, преди да тръгнеш?
— Не, има изрична заповед никой да не се среща с нея, докато не дойде „Полковникът“. Как е тя?
— Надзърнах да видя какво прави, когато се прибрах за вечеря. Мисля, че беше заспала. Да й давам ли храна?
— Малко гладуване няма да й се отрази зле. „Полковникът“ ще дойде тук утре по някое време. Дотогава по-добре никой да не се приближава до нея. Здраво ли е вързана?
Холандецът се ухили.
— Как мислиш?
И двамата се засмяха. Аз също се усмихнах. След това, по звуците, които долових, разбрах, че всеки момент ще излязат и бързо се оттеглих. Точно навреме. Едва бях изкачила стълбите, когато чух как вратата се отвори и в същия момент момчето се размърда. Беше немислимо да се измъкна през вратата на салона. Прибрах се благоразумно в таванската стая, увих отново въжетата около себе си и легнах на пода, в случай че им хрумне да проверят какво правя.
Те обаче не го сториха. След около час се промъкнах надолу по стълбите, ала момчето беше будно и тихо си тананикаше нещо. Нямах търпение да се измъкна от къщата, но не виждах как мога да го направя.
Най-накрая се принудих отново да се върна в таванската стая. Ясно беше, че тъмнокожото момче ще пази цяла нощ. Останах търпеливо там до сутринта, когато в къщата настъпи сутрешно раздвижване. Мъжете закусиха в салона, чувах ясно гласовете им, които долитаха откъм стълбите. Нервите ми бяха опънати до крайност. Как за бога щях да се измъкна от къщата?
Казах си, че трябва да бъда търпелива. Една прибързана стъпка може да провали всичко. След закуска чух как Чичестър си заминава. За мое огромно облекчение холандецът излезе с него.
Продължих да чакам с притаен дъх. Започнаха да прибират остатъците от закуската и да вършат къщната работа. Най-сетне шумът от тези дейности стихна. Измъкнах се още веднъж от моята бърлога. Слязох много предпазливо по стълбите. В салона нямаше никой. Прекосих го със светкавична бързина, свалих резето от вратата и излязох навън. Хукнал като луда по алеята пред къщата.
Щом се озовах на улицата, тръгнах нормално. Хората с любопитство ме оглеждаха и това не ме учуди. От търкалянето в таванската стая лицето и дрехите ми сигурно бяха покрити с прах. Най-сетне стигнах до един гараж. Влязох вътре.
— Случи ми се нещо неприятно — обясних аз. — Нуждая се от кола, която незабавно да ме откара в Кейп Таун. Трябва да се кача на кораба за Дърбан.
Не се наложи дълго да чакам. Десет минути по-късно вече се носех с кола към Кейп Таун. Трябваше да разбера дали Чичестър е на кораба. Все още не бях наясно дали и аз самата да не отплавам, но в края на краищата прецених, че се налага. Чичестър нямаше как да знае, че съм го видяла във вилата в Муйзенберг. Без съмнение той щеше да се опита да ме примами в нови клопки, но аз бях подготвена. А точи той беше човекът, когото търсех, човекът, който издирваш диаманти те по заповед на загадъчния „Полковник“.
Уви, моят план се провали. Когато пристигнах на кея Килморден Касъл плаваше към открито море. И нямаше как да разбера дали Чичестър е на борда му или не!
Глава двадесета
Отидох с колата до хотела. Във фоайето нямаше нит един от моите познати. Изтичах на втория етаж и почуках на вратата на Сюзън.
— Влезте — прозвуча гласът й.
Когато видя кой е, тя буквално се хвърли на врата ми.
— Ан, скъпа, къде бяхте? Щях да умра от притеснение вас. Какво стана?
— Преживях приключение — отговорих аз. — Трети епизод от „Памела в опасност“.
Разказах й всичко, което се беше случило. Когато свърших, от гърдите й се откъсна дълбока въздишка.
— Защо тези неща винаги се случват на вас? — жално попита тя. — Защо на мен никой не ми пъха кърпа в устата и не ми връзва ръцете и краката?