— Няма да ви хареса, ако го сторят — уверих я аз. — Честно казано, самата аз вече не горя от желание да преживявам приключения. Едно дребно нещо от този род ти държи влага дълго време.
Сюзън не изглеждаше убедена. Възгледите й бързо щяха да се променят, ако беше прекарала един-два часа вързана и кърпа в устата. Сюзън обича вълнуващите преживявания, но мрази неудобствата.
— И какво ще правим сега? — попита тя.
— И аз не съм съвсем наясно — казах замислено аз. — Вие, разбира се, при всички положения ще заминете за Родезия, за да държите Паджет под око…
— А вие?
Точно това ме притесняваше. Беше ли отпътувал Чичестър с Килморден Касъл или не? Възнамеряваше ли да осъществи първоначалния си план и да замине за Дърбан? Часът на неговото тръгване от Муйзенберг даваше основание за положителен отговор и на двата въпроса. В такъв случай аз можех да стигна до Дърбан с влак. Струваше ми се, че би трябвало да пристигна там преди кораба. От друга страна, ако новината за моето бягство бъдеше съобщена на Чичестър с телеграма, а също и информацията, че съм отпътувала от Кейп Таун за Дърбан, за него нямаше нищо по-просто от това да слезе от кораба в Порт Елизабет или Ийст Лондон и окончателно да ми се изплъзне.
Проблемът беше доста щекотлив.
— За всеки случай ще се заинтересуваме какви влакове има за Дърбан — казах аз.
— А и все още не е твърде късно за сутрешния чай — каза Сюзън. — Ще го изпием във фоайето.
Влакът за Дърбан тръгваше в осем и петнадесет същата вечер, така ми казаха в пътническото бюро. Отложих решението си за по-късно и се присъединих към Сюзън за един малко позакъснял „чай в единадесет“.
— Убедена ли сте, че наистина ще разпознаете Чичестър отново — имам предвид ако е предрешен в нещо друго? — попита Сюзън.
Унило поклатих глава.
— Аз наистина не го познах преоблечен като стюардеса и никога не бих го познала, ако не беше вашата рисунка.
— Този човек е професионален актьор, сигурна съм в това — замислено каза Сюзън. — Гримът му е направо невероятен. Той може да слезе от кораба преоблечен като общ работник и изобщо няма да му обърнеш внимание.
— Съвсем ме окуражихте — казах аз.
В този момент през стъклената врата на терасата влезе полковник Рейс и се присъедини към нас.
— Какво прави сър Юстас? — попита Сюзън. — Не съм го виждала днес.
На лицето на полковника се изписа доста странен израз.
— Има малка неприятност, с която трябва да се справи и която му създава работа.
— Разкажете ни.
— Не бива да издавам чужди тайни.
— Кажете ни нещо — дори ако трябва да го съчините специално за нас.
— Добре, какво ще кажете ако разберете, че прочутият „мъж с кафявия костюм“ е пътувал с нас на кораба?
— Какво?
Почувствах как кръвта се стече от лицето ми, а после отново възвърнах цвета си. За щастие полковник Рейс не гледаше към мен.
— Това е факт, доколкото знам. Търсеха го на всяко пристанище, а той подлъгал Педлър да го вземе със себе си като секретар!
— Да не би мистър Паджет…?
— О, не Паджет, бил е другият. Рейбърн, с това име се е представил.
— Арестуван ли е? — попита Сюзън. Тя окуражително стисна ръката ми под масата. Затаила дъх, аз очаквах отговора.
— Изглежда, е изчезнал безследно.
— Как се отразява това на сър Юстас?
— Приема го като лична обида, нанесена му от съдбата.
Малко по-късно ни се удаде възможност да чуем мнението на самия сър Юстас по този въпрос. Един прислужник, който донесе бележката, ни разбуди от отморителната следобедна дрямка. Със затрогващи слова в нея той ни умоляваше да му доставим удоволствие с присъствието си на чаша чай в дневната на неговия апартамент.
Бедният човек беше наистина достоен за съжаление. Той подробно ни разказа за неприятностите си, окуражаван от съчувствените забележки на Сюзън. (Нея много я бива за тези неща.)
— Първо, някаква абсолютно непозната жена има нахалството да бъде убита в моята къща — мисля, че е било нарочно, за да ме подразни. Защо в моята къща? Защо, измежду всички къщи във Великобритания, е избрала Мил Хаус? Какво лошо съм сторил на тази жена, та е трябвало да намери смъртта си там?
Сюзън отново промърмори нещо съчувствено и сър Юстас продължи с още по-скръбен тон.
— И като че ли това не е достатъчно, та човекът, който е извършил убийството има наглостта, огромната наглост, да се присламчи към мен като мой секретар. Мой секретар, моля ви се! До гуша ми дойде от секретари, не искам вече никакви секретари! Ако не са прикрити убийци, ще бъдат пияни кавгаджии. Видяхте ли как е насинено окото на Паджет? О, разбира се, че сте видели. Как мога да се движа в компанията на такъв секретар? А освен това лицето му е отвратително жълто — тъкмо онзи цвят, който никак не върви с насинено око. Край на секретарите — освен ако не е някое момиче. Хубаво светлооко момиче, което ще държи ръката ми и ще ме успокоява, когато съм ядосан. Какво ще кажете, мис Ан? Готова ли сте да приемете такава работа?