Умницата Сюзън. Тя ме спаси.
Изчаках да минат една-две минути и после на свой ред се запътих към изхода на гарата, като при това щях да се блъснах в някакъв мъж — мъж, изключително неприятен на вид, с нос, който беше несъразмерно голям за лицето му.
Глава двадесет и първа
Не срещнах повече трудности при осъществяването на плановете си. Намерих хотел в една тиха уличка, наех стая и след като предплатих, тъй като не носех багаж със себе си, спокойно легнах да спя.
На следващата сутрин станах рано и излязох из града да си купя малко дрехи. Моята идея беше да не предприемам нищо до заминаването на влака за Родезия в единадесет часа, с който щеше да пътува по-голямата част от компанията. Не очаквах Паджет да предприеме някакви престъпни действия преди тяхното отпътуване. Ето защо се качих на един извънградски трамвай, а след това се отправих на разходка из околностите. Беше сравнително хладно и аз се радвах на възможността да се разтъпча след дългото пътуване и времето, което прекарах затворена в Муйзенберг.
Доста работи зависят от съвсем дребни наглед неща. Връзката на обувката ми се развърза и аз спрях, за да я вържа.
Току-що бях подминала един завой на пътя и когато се наведох да оправя проклетата обувка, от завоя се зададе един мъж, който едва не се блъсна в мен. Той повдигна шапката си, промърмори някакво извинение и продължи. За миг ми се стори, че лицето му ми е смътно познато, но веднага забравих за това. Погледнах часовника си. Времето напредваше. Тръгнах обратно към Кейп Таун.
Един трамвай тъкмо щеше да потегли и трябваше да тичам, за да се кача на него. Чух как зад мен някой също бяга. Метнах се на трамвая. Някакъв човек тичаше след мен. Познах го веднага. Беше мъжът, който ме подмина на пътя, когато обувката ми се развърза. Моментално се сетих защо лицето му ми бе познато. Това беше дребният мъж с огромния нос, в когото се бях блъснала предишната вечер.
Съвпадението беше доста смущаващо. Възможно ли беше този човек нарочно да ме следи? Реших да проверя това колкото се може по скоро. Натиснах звънеца и слязох на следващата спирка. Мъжът остана в трамвая. Аз се притаих в сянката на входа на един магазин и започнах да наблюдавам. Той слезе на другата спирка и се запъти обратно в моята посока.
Работата беше съвсем ясна — следяха ме. Радостта ми е била прибързана. Победата ми над Гай Паджет се оказа илюзия. Махнах с ръка на следващия трамвай да спре и, както очаквах, моят преследвач също се качи. Замислих се сериозно.
Беше ми пределно ясно, че съм се натъкнала на нещо много по-голямо, отколкото предполагах. Убийството в къщата в Марлоу не беше случайно престъпление, извършено от един-единствен човек. Бях изправена срещу банда и благодарение на откровенията на полковник Рейс пред Сюзън и разговора, който бях подслушала в къщата в Муйзенберг, започнах да проумявам известна част от нейната многообразна дейност. Системно извършвани престъпления, организирани от човека, известен на подчинените си като „Полковника“! Спомних си някои от нещата, които бях чула на борда на кораба, за стачката в Ранд и причините, които лежаха в основата й — и предположението, че вълненията се подклаждат от някаква тайна организация. Това беше дело на „Полковника“, неговите пратеници действаха според плана му. Той самият не вземал пряко участие в изпълнението, често бях чувала това, защото се ограничавал само да организира и ръководи. Умствената дейност, а не опасната работа, била неговата стихия. Все пак беше твърде възможно той самият да е тук, на място, и да ръководи нещата под привидно безупречно прикритие.
Значи това обясняваше присъствието на полковник Рейс на борда на Килморден Касъл. Той беше тръгнал да преследва главния престъпник. Всичко говореше в полза на това предположение. Задачата на този високопоставен човек от разузнаването беше да арестува „Полковника“.
Кимнах замислено на себе си — нещата започваха да се изясняват. А какво беше моето участие в тази афера. Каква роля играех аз? Поклатих глава. Колкото и голяма да беше стойността на диамантите, те едва ли бяха единствената причина за отчаяните усилия да бъда отстранена. Не, моята роля беше много по-важна. По някаква причина, неизвестна и на самата мен, аз представлявах определена заплаха. Нещо, което знаех или което си мислеха, че знам, караше престъпниците да горят от желание да ме отстранят на всяка цена — и това, което знаех, беше свързано по някакъв начин с диамантите. Имаше един човек, бях сигурна в това, който би могъл да ми обясни всичко — ако пожелаеше! Мъжът с кафевия костюм — Хари Рейбърн. Той знаеше останалата част от историята, но той се беше стопил в мрака, той беше преследвано същество, което се опитваше да избяга от преследвачите си. По всяка вероятност двамата с него никога вече нямаше да се срещнем…