Тръснах рязко глава, за да се върна в настоящето. Нямаше смисъл да мисля с такава сантименталност за Хари Рейбърн. От самото начало той беше проявил към мен твърде голяма антипатия. Или поне… Ето че започвах отново да мечтая! Истинският проблем беше какво да правя в този момент!
Аз, която се гордеех с ролята си на преследвач, се бях превърнала в преследвана жертва. Обзе ме страх. За първи път почувствах, че губя самообладание. Аз бях една малка песъчинка, която пречи на безотказната работа на голяма машина — а бях убедена, че машината няма дълго да търпи малките песъчинки. Веднъж ме беше спасил Хари Рейбърн, веднъж сама се бях спасила, но изведнъж почувствах, че шансовете не са на моя страна. Накъдето и да се обърнех, бях заобиколена от врагове, които затягаха обръча около мен. Ако продължавах да действам сама, бях обречена.
С усилие успях да се мобилизирам. В края на краищата какво биха могли да сторят? Намирах се в цивилизован град — с полицаи на всеки няколко крачки. Трябваше да внимавам занапред. Нямаше да допусна да ме вкарат в клопката си, както бяха направили в Муйзенберг.
Тъкмо си мислех това, когато трамваят пристигна на Адърли Стрийт. Слязох. Тръгнах безцелно по лявата страна на улицата. Не си направих труда да погледна дали човекът, който ме следеше, е зад мен. Знаех, че е там. Влязох в сладкарница Картрайт и си поръчах две соди с какаов сладолед — за да успокоя нервите си. Един мъж, предполагам, би предпочел чаша алкохол, но момичетата намират утеха в содата със сладолед. С огромно удоволствие лапнах края на сламката. Изпитах невероятно усещане, когато студената струйка започна да се стича в гърлото ми. Отместих празната чаша настрана. Бях седнала на едно от високите малки столчета пред бара. С крайчеца на окото си видях как моят преследвач влезе и седна, без да привлича внимание, на една масичка близо до вратата. Изпих втората сода с какао и си поръчах сода с кленов сладолед. На практика аз съм в състояние да изпия неограничено количество сода със сладолед.
Внезапно мъжът до вратата стана и излезе навън. Това ме изненада. Ако той се канеше да чака отвън, защо тогава беше влязъл? Станах от столчето и предпазливо приближих до вратата, но бързо се дръпнах навътре. Мъжът разговаряше с Гай Паджет.
Ако досега имах някакви съмнения, това окончателно ги разсея. Паджет беше извадил часовника си и го гледаше. Те размениха няколко думи и след това секретарят тръгна надолу по улицата към гарата. Очевидно той беше дал своите разпореждания. Но какви бяха те?
Изведнъж сърцето ми подскочи. Мъжът, който ме беше проследил, се запъти към средата на улицата и заговори един полицай. Той говори известно време, като сочеше с ръка към сладкарницата и явно обясняваше нещо. Веднага отгатнах какво беше намислил. Аз трябваше да бъда арестувана по някакво обвинение — може би в джебчийство. За бандата щеше да бъде съвсем лесно да инсценира такова дребно нещо. И какъв смисъл да протестирам, че съм невинна? Преди доста време те бяха обвинили Хари Рейбърн, че е ограбил Де Беерс и той не бе успял да опровергае това, въпреки че изобщо не се съмнявах в неговата невинност. Какво можех да сторя срещу такова невярно обвинение, измислено от „Полковника“?
Погледнах почти механично към часовника и веднага се сетих за другата цел на плана. Разбрах защо Гай Паджет гледаше часовника си. Наближаваше единадесет часа, а в единадесет щеше да потегли пощенският влак за Родезия, отнасяйки със себе си влиятелните приятели, които иначе щяха да ми се притекат на помощ. Това беше причината, поради която не ми бяха сторили нищо досега. От снощи до единадесет часа тази сутрин аз бях в безопасност, но обръчът около мен вече се затягаше.
Бързо отворих чантата си, за да платя за напитките и в този момент сърцето ми като че ли спря да бие, защото вътре видях мъжки портфейл, пълен с банкноти! Сигурно е бил ловко пуснат в чантата ми докато слизах от трамвая.
Загубих ума и дума. Излязох бързо от сладкарницата. Дребният мъж с огромния нос и полицаят тъкмо пресичаха улицата. Те ме видяха и дребният мъж възбудено ме посочи на полицая. Втурнах се да бягам. Прецених, че полицаят не може да бяга бързо. Трябваше да спечеля преднина. Но дори и сега нямах план за действие. Просто хукнах с всички сили по Адърли Стрийт. Хората започнаха да се заглеждат. Имах чувството, че всеки момент някой ще ме спре.