Внезапно ми хрумна една идея.
— Гарата? — попитах аз, останала без дъх.
— Право надолу, вдясно.
Продължих да тичам. Няма нищо странно в това човек да бяга, за да не изпусне влака. Влязох в гарата и в този момент чух съвсем близо зад себе си стъпки. Дребният мъж с огромния нос беше отличен бегач. Разбрах, че ще бъда спряна, преди да стигна до перона, който търсех. Погледнах към часовника — до единадесет оставаше една минута. Може би щях да се измъкна, ако планът ми успееше.
Бях влязла в гарата през главния вход откъм Адърли Стрийт. Втурнах се отново, този път през страничния изход. Право пред мен се намираше страничният вход на пощата, а главният й вход беше откъм Адърли Стрийт.
Както и очаквах, моят преследвач, вместо да се спусне след мен, хукна надолу по улицата, за да ми пресече пътя, когато се появях на главния вход или да предупреди полицая да стори това.
Моментално притичах през улицата и влязох обратно в гарата. Бягах като обезумяла. Беше точно единадесет часа. Когато стигнах до перона, дългият влак вече потегляше. Някакъв носач се опита да ме спре, но аз успях да се изплъзна от ръцете му и скочих върху стъпалото. Изкачих още две, стъпала и отворих вратата. Бях в безопасност. Влакът набираше скорост.
Подминахме някакъв мъж, който стоеше в края на перона. Махнах му с ръка.
— Сбогом, мистър Паджет — извиках аз.
Никога не бях виждала по-изненадан човек. Той изглеждаше така, като че ли беше видял призрак.
След няколко минути вече се карах с кондуктора. Изгледах го надменно.
— Аз съм секретарката на сър Юстас Педлър — заявих високомерно. — Моля, заведете ме в частния му вагон.
Сюзън и полковник Рейс стояха на задната открита площадка. И двамата възкликнаха, безкрайно учудени, че ме виждат.
— Здравей те, мис Ан — извика полковник Рейс. — Откъде изникнахте? Мислех, че сте заминали за Дърбан. Вие сте толкова непредсказуема.
Сюзън не каза нищо, но в очите й се четяха стотици въпроси.
— Трябва да се представя на шефа си — с престорена скромност заявих аз. — Къде е той?
— Той е в канцеларията — средното купе — и диктува с невероятно темпо на нещастната мис Петигрю.
— Това силно желание за работа е нещо ново отбелязах аз.
— Хм! — каза полковник Рейс. — Мисля, че неговата идея е да й създаде достатъчно работа, която да я прикове към пишещата машина в купето й през останалата част от деня.
Аз се засмях. После, следвана от тях двамата, тръгнах да търся сър Юстас. Той крачеше напред-назад из тясното пространство на купето и заливаше с порой от думи нещастната си секретарка, която виждах за първи път. Висока, кокалеста жена, облечена безвкусно, с пенсне и делови вид. Разбрах, че й е трудно да насмогва на сър Юстас, тъй като моливът й летеше по хартията, а тя беше ужасно смръщена.
Влязох в купето.
— Добре заварили, сър — закачливо казах аз.
Сър Юстас рязко спря по средата на едно сложно изречение за положението на работниците и се вторачи в мен. Мис Петигрю, въпреки деловия си вид, сигурно беше страшно нервно създание, защото подскочи, сякаш някой беше стрелял по нея.
— Я виж ти! — възкликна сър Юстас. — А какво стана с младежа в Дърбан?
— Предпочетох вас — промълвих аз.
— Скъпа моя — каза сър Юстас. — Можете веднага да хванете ръката ми.
Мис Петигрю покашля и сър Юстас побърза да измъкне ръката си.
— Хм, да — рече той. — Та докъде бяхме стигнали? Да. Тилман Рууз, в своята реч в… Какво има? Защо не пишете?
— Струва ми се — тихо каза полковник Рейс, — че моливът на мис Петигрю се със счупил.
Той го взе от нея и го подостри. Сър Юстас втренчено го изгледа. Същото направих и аз. Гласът на полковник Рейс бе прозвучал много странно.
Глава двадесет и втора
Склонен съм да изоставя моите спомени. Вместо тях ще напиша кратка статия, озаглавена „Моите секретари“. По отношение на секретарите изглежда ме е сполетяла зла участ. В един момент оставам без секретари, в следващия — имам твърде много. Понастоящем пътувам към Родезия, заобиколен от куп жени. Рейс, разбира се, отмъкна двете най-хубави, а за мен останаха огризките. С мен винаги се случва така! Дявол да го вземе, в края на краищата, това моят частен вагон, не на Рейс!