Ан Бедингфийлд също пътува с мен за Родезия под предлог, че е моя временна секретарка. Само че цял следобед прекара на външната площадка с Рейс, възхищавайки се на дефилето на река Хекс. Вярно е — казах й, че нейното главно задължение ще бъде да държи ръката ми. Но тя дори и това не прави. Може би се бои от мис Петигрю. Ако е така, не я обвинявам. У мис Петигрю няма нищо привлекателно — тя е отвратително създание с големи крака, прилича повече на мъж, отколкото на жена.
Има нещо загадъчно около Ан Бедингфийлд. Тя скочи на влака в последната минута, пухтейки досущ като парен локомотив, като че ли участваше в някакво надбягване — а Паджет, от своя страна, ми каза, че снощи я бил изпратил за Дърбан! Или Паджет пак е бил пиян, или момичето има астрално тяло.
При това тя изобщо не даде никакви обяснения. Никой никога и за нищо не ми дава обяснения. Да, „Моите секретари“. Номер едно — убиец, който се опитва да се изплъзне от правосъдието. Номер две — прикрит пияница, който се забърква в непочтени интриги в Италия. Номер три — красиво момиче, което притежава полезната способност да бъде на две места едновременно. Номер четири — мис Петигрю, която несъмнено е особено опасен предрешен мошеник! Вероятно някое от италианските приятелчета на Паджет, което той ми натрапи. Не бих се учудил, ако един ден светът разбере, че е бил измамен по най-скандален начин от Паджет! Общо взето, струва ми се, че Рейбърн беше най-добрият от цялата пасмина. Той никога не ми създаваше главоболия, нито пък ми се пречкаше. Гай Паджет е имал нахалството да натовари куфара с канцеларските материали тук, в купето. Никой не може и крачка да направи, без да се спъне в него.
Едва сега успях да изляза на откритата площадка, като очаквах появата ми да бъде посрещната с радостни възгласи. Двете жени слушаха като омагьосани поредния разказ на Рейс за неговите пътешествия. Трябва да нарека този вагон не „Сър Юстас Педлър и Компания“, а „Полковник Рейс и Неговия Харем“.
После на мисис Блеър й хрумна да прави глупави снимки. Всеки път, когато влакът вземаше някой особено опасен завой, тя снимаше локомотива.
„Нали разбирате — извика радостно тя, — ако искате да заснемете предната част на влака, това може да стане само на завой, а на фона на планините ще изглежда направо страхотно.“
Споделих, че едва ли някой би разбрал, че снимката с правена от задните вагони на влака и тя ме изгледа със съжаление.
„Под нея ще напиша: Заснета от влака. Локомотивът прави завой.“
„Бихте могли да напишете това под всяка снимка на влак“ — казах аз. Жените никога не се замислят за тези дребни неща.
„Радвам се, че пътувам през деня — извика Ан Бедингфийлд. — Щях да пропусна всичко това, ако снощи бях заминала за Дърбан, нали?“
„Така е — отвърна полковник Рейс и се ухили. — Щях да се събудите утре сутрин и да откриете, че се намирате насред Кару — гореща и прашна пустиня с голи камънаци и скали.“
„Радвам се, че промених решението си“ — доволно въздъхна Ан, като продължи да се оглежда наоколо.
„Това ли е най-удобният влак през деня за Родезия?“ попита Ан Бедингфийлд.
„През деня? — засмя се Рейс. — Скъпа мис Ан, има само три влака седмично. В понеделник, сряда и събота. Давате ли си сметка, че ще пристигнете при Водопада едва следващата събота?“
„Дотогава ще си научим и кътните зъби — язвително подхвърли мисис Блеър. — Колко време ще останете при Водопада, сър Юстас“?
„Зависи“ — предпазливо казах аз.
„От какво?“
„От това как се развиват нещата в Йоханесбург. Първоначално смятах да остана един-два дни при Водопада — който никога не съм виждал, въпреки че за трети път посещавам Африка — и после да продължа към Йоханесбург, за да видя как стоят нещата в Ранд. У дома, както знаете, минавам за авторитет по въпросите на политическия живот в Южна Африка. Но от всичко, което чувам, след около седмица Йоханесбург едва ли ще е съвсем приятно място. Не горя от желание да проучвам как стоят нещата в разгара на бушуваща революция.“
Рейс доста надменно се усмихна.
„Според мен страховете ви са преувеличени, сър Юстас. В Йоханесбург няма да сте изложени на кой знае каква опасност.“
Жените веднага го зяпнаха с поглед, който сякаш казваше: „Какъв храбрец!“ Ах, тези високи, стройни, загорели от слънцето мъже — целият свят е в краката им!
„Предполагам, че вие ще бъдете там“ — заявих аз студено.
„По всяка вероятност. Можем да пътуваме заедно.“
„Не съм сигурен дали няма да остана известно време при Водопада — отговорих уклончиво аз. Защо толкова му се иска на Рейс да отида в Йоханесбург? Мисля, че е хвърлил око на Ан. — А вашите планове какви са, мис Ан?“