„Зависи“ — скромно отвърна тя, явно подражавайки на мен.
„Мислех, че сте моя секретарка“ — възроптах аз.
„О, но нали бях отстранена? Цял следобед държите ръката на мис Петигрю!“
„Може да имам много грехове, но не и този — заклевам ви се!“
Четвъртък през нощта
Току-що потеглихме от Кимбърли. Накараха Рейс отново да разкаже онази история за кражбата на диамантите. Защо жените толкова се вълнуват от всичко, свързано с диаманти?
Хубаво поне, че Ан Бедингфийлд разбули ореола на загадъчност около себе си. Изглежда тя е кореспондент на вестник. Тази сутрин изпрати километрична телеграма от Де Аар. Ако се съди по бърборенето, което продължи почти през цялата нощ в купето на мисис Блеър, тя сигурно е чела на глас всички свои специални репортажи за години напред.
Изглежда тя през цялото време е била по дирите на „мъжа с кафявия костюм“. Очевидно не е успяла да го разкрие на борда на Килморден Касъл — всъщност тя едва ли е имала тази възможност. Затова пък сега е доста заета да изпраща по телеграфа в Англия: „Как пътувах с убиеца“ и да съчинява измислени истории от рода на „Какво научих от него“ и прочие. Известно мие как стават тези неща. Аз самият правя същото в моите спомени, когато Паджет ми позволи. И разбира се, някой „кадърен“ журналист от хората на Нейсби ще подсили още повече детайлите, така че когато репортажът се появи в Дейли Бъджет, Рейбърн няма да се познае.
Момичето обаче никак не е глупаво. Както изглежда, тя сам-самичка е успяла да открие самоличността на жената, която беше убита в моята къща. Била руска танцьорка и се, казвала Надина. Попитах Ан Бедингфийлд дали е сигурна в това. Тя ми отговори, че това е просто умозаключение — съвсем в стила на Шерлок Холмс. Въпреки всичко, доколкото разбирам, тя е телеграфирала това на Нейсби като неоспорим факт. Жените притежават интуиция — не се съмнявам, че догадката на Ан Бедингфийлд е абсолютно вярна — но да се нарече това умозаключение, е направо нелепо.
За нищо на света не мога да си представя как е успяла да се присламчи към екипа на Дейли Бъджет! Но тя е от тези млади жени, които са способни на това. Невъзможно е да й се устои. Под маската на нейната способност да придумва се крие непреодолима решителност. Вижте само как се качи в моя частен вагон!
Започвам да се досещам защо. Рейс спомена как полицията предполагала, че Рейбърн ще се отправи към Родезия. Сигурно е успял да се измъкне с влака в понеделник. Доколкото разбрах, телеграфирали са до всички гари по линията и макар да не е бил открит никой, който да отговаря на неговото описание, това още нищо не значи. Той вероятно майсторски се е предрешил като някоя тъмнокожа старица, а глупавите полицаи продължават да търсят представител, млад мъж с белег, облечен по последна европейска мода. Така и не успях да свикна с този негов белег.
Както и да е, Ан Бедингфийлд е по следите му. Тя иска цялата слава да остане за нея и за Дейли Бъджет. Днешните млади жени са доста пресметливи. Намекнах й, че това, което върши, не подобава твърде на една жена, а тя се засмя, увери ме, че ако успее да го открие, богатството й е в кърпа вързано. Виждам, че на Рейс това също не му се нрави. Възможно е Рейбърн да пътува с този влак. Ако е така, всички можем да бъдем убити, докато спим в леглата си. Казах това на мисис Блеър — но на нея идеята изглежда й хареса и заяви, че ако аз бъда убит, това наистина ще представлява сензационна новина за Ан! Сензационна новина за Ан, как не!
Утре ще минем през Бечуаналанд. Прахът ще бъде нетърпим. Освен това на всяка малка спирка прииждат чернокожи дечица, които продават чудати дървени фигурки на животни, измайсторени от тях самите, както и разни неща за ядене. Опасявам се, че мисис Блеър може да се развихри. В тези играчки има някакво примитивно очарование, което, чувствам, ще я заплени.
Петък вечер
Стана това, от което се боях. Мисис Блеър и Ан купиха четиридесет и девет дървени фигурки на животни!
Глава двадесет и трета
Пътуването към Родезия ми доставяше огромно удоволствие. Всеки ден ни предлагаше нови и все по-вълнуващи гледки. Първо чудесната природа в долината на река Хекс, след това мрачното великолепие на Кару и най-накрая тази чудесна права отсечка от линията в Бечуаналанд и очарователните играчки, които местните жители предлагаха за продан. Почти на всяка гара — ако те изобщо можеха да се нарекат гари, — ние със Сюзън закъснявахме за тръгването на влака. Струваше ми се, че той спира, когато си иска и веднага след това от околната пустош изникваше тълпа местни жители, които държаха в ръцете си плетени панери от царевична шума, захарна тръстика, кожени наметала и очарователни, издялани от дърво фигурки на животни. Сюзън веднага започна да си прави колекция от тях. Аз последвах нейния пример — повечето струваха по едно „тики“ (три пенса) и всяка беше различна. Имаше жирафи, тигри, змии, една антилопа е умърлушен вид и смешни малки войничета. Всичко това ни доставяше огромна радост.