Сър Юстас се опита да обуздае ентусиазма ни, но напразно. Според мен беше цяло чудо, че не изпуснахме влака и не останахме в някой от оазисите по линията. Южноафриканските влакове не свирят и около тях не настава суматоха преди тръгване, а те тихо и неусетно потеглят, докато се пазарите и когато се огледате, хуквате през глава да ги догонвате.
Можете да си представите какво беше учудването на Сюзън, когато ме видя да се качвам на влака в Кейп Таун. Още първата вечер направихме изчерпателен преглед на ситуацията. Половината нощ мина в разговори.
Беше ми ясно, че се налага да използваме както отбранителни, така и нападателни методи. Тъй като пътувах със сър Юстас и неговата компания, аз бях в пълна безопасност. И той, и полковник Рейс бяха влиятелни защитници и аз прецених, че моите врагове не биха желали да си създават неприятности заради мен. Освен това, докато се намирах близо до сър Юстас, в известна степен можех да следя действията на Гай Паджет — а тъкмо Гай Паджет стоеше в дъното на цялата загадка. Попитах Сюзън дали не мисли, че е възможно тайнственият „Полковник“ да е самият Паджет. Положението му на подчинен, разбира се, не говореше в подкрепа на това предположение, но на няколко пъти ми беше направило впечатление, че въпреки навиците си да се разпорежда, сър Юстас всъщност доста се влияеше от своя секретар. Той беше сговорчив човек и за един ловък секретар нямаше да бъде трудно да го върти около малкия си пръст. Относителната неизвестност, която неговата длъжност му осигуряваше, можеше в действителност да му бъде от полза, тъй като той не би изгарял от желание да привлича внимание върху себе си.
Сюзън обаче категорично отхвърли това предположение. Тя не желаеше да повярва, че Гай Паджет е човекът, който дърпа конците. Според нея истинският „мозък“ — „Полковникът“ — се спотайва в сянка и вероятно вече се е намирал в Южна Африка, когато пристигнахме.
Съгласих се, че съществуват много доводи в подкрепа на нейното мнение, но не бях съвсем убедена. Защото във всеки съмнителен случай изглеждаше така, като че ли Паджет ръководи всичко. Вярно, на пръв поглед на него му липсваше онази самоувереност и решителност, присъщи на един отявлен престъпник, но в края на краищата, според полковник Рейс този тайнствен главатар се занимавал само с мисловната дейност, а гениите често пъти се свързват със стеснителност и слаба физика.
— У вас заговори професорската дъщеря — прекъсна ме Сюзън, когато стигнах до този момент в моите разсъждения.
— И все пак това е вярно. От друга страна може би Паджет е най-приближеният, така да се каже, от всички посветени. — Помълчах една-две минути, а след това замислено продължих: — Да можех да разбера как сър Юстас е натрупал състоянието си!
— Все още ли го подозирате?
— Сюзън, достигнала съм до такова състояние, в което подозирам всички! Не го подозирам сериозно — но, все пак, той е работодател на Паджет и Мил Хаус е негова собственост.
— Чувала съм, че спечелил богатството си по някакъв начин, за който не желае да говори — каза Сюзън замислено. — Но това не означава, че непременно има нещо нередно — може да е от продажба на кабарчета или лекарство против оплешивяване!
Трябваше с прискърбие да се съглася с нея.
— Ще ми се да вярвам — заяви Сюзън не съвсем убедено, — че не вървим в грешна посока. Искам да кажа — не грешим, като допускаме, че Паджет е съучастник. Ами ако, в края на краищата, се окаже, че той е един напълно почтен човек?
Замислих се над тази възможност минута-две, а след това поклатих глава.
— Не вярвам.
— Все пак той има обяснения за всичко.
— Д-да, но не са съвсем убедителни. Например за онази нощ, когато се опита да ме хвърли през борда на Килморден Касъл, той разправя, че последвал Рейбърн на палубата и че Рейбърн се обърнал и го повалил с един удар. А това не е вярно!