— Така е — отвърна Сюзън неохотно. — Но ние чухме тази история от втора ръка — от сър Юстас. Може би, ако я бяхме чули от Паджет, щеше да звучи по-различно. Нали знаете — хората винаги объркват по нещо, когато предават чужди думи.
Обмислих казаното от всички страни.
— Не — казах най-накрая аз. — Не виждам как бихме могли да го оправдаем. Паджет е виновен. Не можете да отречете факта, че той се опита да ме хвърли зад борда, а и всичко останало съвпада. Защо толкова упорито защищавате тази нова идея?
— Може би заради лицето му?
— Лицето му? Но…
— Да, знам какво ще кажете — то е зловещо. Точно така. Нито един човек с такова лице не може да бъде наистина зъл. Това сигурно е някаква прищявка на природата.
Не повярвах твърде на довода на Сюзън. Знам доста неща за Природата през отминалите векове. Ако има чувство за хумор, то тя не го показва често. Сюзън е точно такъв човек, който би приписал на природата собствените си качества.
Продължихме с обсъждане на непосредствените си планове. Беше ми ясно, че трябва по някакъв начин да обясня присъствието си. Не можех вечно да увъртам. Решението на всички мои затруднения беше съвсем просто, при все че не можах да се сетя веднага за него. Дейли Бъджет! Дали щях да проговоря или да мълча, вече нямаше никакво значение за Хари Рейбърн. Това, че беше обявен за „мъжа с кафявия костюм“, не беше по моя вина. Най-добре можех да му помогна, като привидно действах против него. „Полковникът“ и неговата банда не биваше нито за миг да се усъмнят, че между мен и човека, когото бяха избрали като изкупителна жертва за убийството в Марлоу, съществуват някакви приятелски отношения. Доколкото знаех, убитата жена все още не беше идентифицирана. Щях да изпратя телеграма на лорд Нейсби, изказвайки предположение, че тя е не някоя друга, а прочутата руска танцьорка Надина, която дълго време беше очаровала Париж. Струваше ми се невероятно, че все още никой не бе успял да я разпознае — но когато след време научих повече за случая, разбрах, че това всъщност е било съвсем естествено.
По време на успешната си кариера в Париж Надина никога не беше посещавала Англия. Тя беше непозната на лондонската публика. Вестникарските снимки на жертвата в Марлоу бяха толкова размазани и неясни, та никак не е чудно, че никой не бе успял да я разпознае по тях. Надина беше запазила посещението си в Англия в дълбока тайна от всички. В деня след убийството нейният импресарио получил писмо, по неговите думи от танцьорката, в което тя пишела, че се връща в Русия поради неотложни лични дела и че той следва да уреди прекъсването на договора й както намери за добре.
Всичко това, разбира се, научих по-късно. С изричното съгласие на Сюзън аз изпратих дълга телеграма от Де Аар. Тя пристигнала във важен от психологическа точка момент (и това, разбира се, научих после). Дейли Бъджет изпитвал остра нужда от някаква сензация. Моето предположение било проверено и се оказало, че е вярно. Дейли Бъджет разполагал с най-голямата сензация от основаването си до този момент. „Жертвата от Мил Хаус идентифицирана от нашия специален репортер“. И тъй нататък. „Нашият репортер пътува с убиеца. Мъжът с кафевия костюм. Кой всъщност е той?“
По-важните факти, разбира се, били предоставени на южноафриканските вестници, но аз прочетох собствените си пространни репортажи едва след това! Получих похвала и подробни указания с телеграма в Булавайо. Бях назначена в екипа на Дейли Бъджет. Самият лорд Нейсби ми изпрати личните си поздравления. Бях изрично упълномощена да открия убиеца, а аз, и единствено аз знаех, че убиецът не е Хари Рейбърн! Но нека светът си мисли, че е той — така беше най-добре засега.
Глава двадесет и четвърта
Пристигнахме в Булавайо рано сутринта в събота. Градът ме разочарова. Беше много горещо, а хотелът не ми хареса. На всичко отгоре състоянието на сър Юстас не би могло да се опише по друг начин, освен като съвсем мрачно. Мисля, че се ядоса заради нашите животни от дърво — особени заради големия жираф. Това беше разкошен жираф с невероятна шия, кротък поглед и увиснала опашка. Жираф със собствена физиономия. Очарователен жираф. Двете със Сюзън бяхме вече започнали да спорим на кого принадлежи той — на мен или на нея. Всяка от нас беше участвала в покупката му е по едно тики. Сюзън изтъкваше в своя полза факт, че е по-голяма от мен, както и семейното си положение. Аз твърдях, че първа съм забелязала колко е красив.