„Скъпи ми друже — заявих аз, — вие изглежда не разбирате, че проучвам условията в Ранд. Как, по дяволите, ще ги проучвам от Претория? Благодарен съм за загрижеността, която проявявате към моята безопасност, но няма нужда да се тревожите за мен. Всичко ще бъде наред.“
„Предупреждавам ви, сър Юстас, че положението с храната вече е доста сериозно.“
„Малко постене ще е от полза за фигурата ми“ — с въздишка казах аз.
В този момент ми връчиха телеграма и разговорът прекъсна. Прочетох я удивен:
Ан жива и здрава. Тук при мен в Кимбърли. Сюзън Блеър.
Мисля, че никога не съм вярвал напълно в гибелта на Ан. Има нещо особено, неразрушимо у тази млада жена — също като онези кожени топки, които човек подхвърля на териера си. Тя притежава невероятната способност да се появява изневиделица с усмивка на уста. Все още не мога да разбера защо е било необходимо да изляза от хотела посред нощ, за да отиде в Кимбърли. Тъй или иначе нямаше влак. Трябва да си е сложила чифт ангелски криле, за да прелети дотам. Освен това предполагам, че никога няма да даде обяснение за това. Никой нищо не ми обяснява. Винаги трябва да се досещам. След известно време това започва да става досадно. Мисля си, че в дъното на всичко стои журналистиката. „Как се спуснах по бързите“ — от нашия специален кореспондент.
Сгънах телеграмата и побързах да се сбогувам с моя приятел от правителствените среди. Не ми се нрави перспективата да стоя гладен, но не се тревожа за собствената си безопасност. Смътс е напълно способен да се справи с революцията. Готов съм обаче да дам доста пари за едно питие! Чудя се дали Паджет ще прояви достатъчно разум да донесе със себе си бутилка уиски, когато пристигне утре?
Сложих си шапката и излязох с намерение да купя някой и друг сувенир. Магазините за сувенири в Йоханесбург са доста приятни. Както си стоях и разглеждах една витрина, пълна с впечатляващи кожени наметки, от магазина излезе някакъв човек, който връхлетя върху мен. За моя изненада се оказа, че това е Рейс.
Не мога да се похваля, че се зарадва, като ме видя. Всъщност явно му стана неприятно, но аз настоях да ме съпроводи обратно до хотела. Доскучава ми, когато няма е кого да си поговоря, освен с мис Петигрю.
„Нямах представа, че сте в Йоханесбург — казах аз с желание да поддържам разговора. — Кога пристигнахте?“
„Снощи.“
„Къде сте отседнали?“
„При приятели.“
Беше настроен съвсем недружелюбно, а моите въпроси изглежда го притесняваха.
„Надявам се, че гледат домашни птици — отбелязах аз. — От това, което чувам, съвсем скоро никой няма да възразява срещу една диета от прясно снесени яйца и по някой заклан стар петел от време на време.“
„Между другото — заявих аз, когато стигнахме в хотела — разбрахте ли, че мис Бедингфийлд е здрава и читава.“
Той кимна.
„Доста ни изплаши — казах небрежно аз. — Къде, по дяволите, е отишла онази нощ, това искам да знам.“
„През цялото време е била на острова.“
„Кой остров? Да не би онзи, на който живеел младият мъж?“
„Да.“
„Колко непристойно — казах аз. — Паджет ще бъде възмутен. Той никога не е харесвал Ан Бедингфийлд. Предполагам това е същият млад мъж, при когото тя първоначално възнамеряваше да отиде в Дърбан?“
„Не мисля.“
„Ако става дума за нещо, което не искате да ми кажете, не ми го казвайте“ — заявих аз, с цел да го накарам да се разприказва.
„Предполагам това е един млад мъж, когото всички ще се радваме да заловим.“
„Да не би…?“
Той кимна.
„Хари Рейбърн, известен още като Хари Лукас — това е истинското му име. Още веднъж ни се изплъзна, но скоро ще го пипнем.“
„Виж ти, виж ти“ — промърморих аз.
„Във всеки случай, не подозираме момичето в съучастничество. От нейна страна това е… просто любовно увлечение.“
Винаги съм си мислел, че Рейс е влюбен в Ан. Начинът, по който произнесе последните думи, ме накара да се почувствам сигурен в това.
„Заминала е за Бейра“ — доста припряно продължи той.
„Така ли — казах аз, като го изгледах. — Откъде знаете?“
„Тя ми писа от Булавайо — оттам се канела да се прибере у дома. Това ще е най-доброто за бедното дете.“