— Аз съм твърде добросърдечен, за да разделя двама влюбени. Той също ще може свободно да си тръгне — при положение, разбира се, че нито един от вас няма да се изпречва на пътя ми в бъдеще.
— А каква гаранция имам, че ще изпълните вашата част от уговорката?
— Никаква, скъпо момиче. Ще трябва да ми се доверите и да се надявате, че всичко ще мине добре. Разбира се, ако сте геройски настроена и предпочитате смъртта, това е друг въпрос.
Точно към това се стремях. Внимавах много да не се подам веднага на уловката. Малко по малко се оставих да бъда принудена и придумана да отстъпя. Написах под диктовката на сър Юстас:
Скъпи Хари.
Мисля, че има възможност за несъмнено доказване на твоята невинност. Моля те, следвай внимателно указанията ми. Отиди в магазина за сувенири на Аграсато. Поискай да ти покажат нещо „необичайно“, „за специален случай“. След това човекът ще те помоли да го последваш в „стаята отзад“. Иди с него. Там ще намериш пратеник, който ще те доведе при мен. Изпълнявай точно това, което той ти каже. На всяка цена донеси диамантите. Никому нито дума.
Сър Юстас спря.
— Оставям подробностите на вашето собствено въображение — заяви той. — Но внимавайте да не направите някоя грешна стъпка.
— „Твоят завинаги, Ан“ ще бъде достатъчно — казах аз.
Написах тези думи. Сър Юстас протегна ръка за писмото и го прочете.
— Изглежда добре. А сега адреса.
Дадох му го. Беше на малък магазин, който получаваше писма и телеграми срещу заплащане.
Той натисна с ръка звънеца върху масата. На повикването се отзова Чичестър-Петигрю, известен още като Минкс.
— Това писмо трябва да тръгне незабавно — по обичайния маршрут.
— Разбрано, Полковник.
Той погледна името на плика. Сър Юстас внимателно го наблюдаваше.
— Твой приятел, струва ми се?
— Мой?
Човекът доби разтревожен вид.
— Вчера си провел с него дълъг разговор в Йоханесбург.
— Някакъв мъж дойде при мен и започна да ме разпитва къде ходите и какво правите вие и полковник Рейс. Дадох му лъжливи сведения.
— Отлично, скъпи ми друже, отлично — сърдечно каза сър Юстас. — Моят грешка.
Успях да погледна Чичестър-Петигрю, когато излизаше от стаята. Беше пребледнял като платно и изглеждаше смъртно уплашен. Той едва беше излязъл, когато сър Юстас вдигна един домофон, който се намираше до лакътя му и заговори.
— Ти ли си, Шварт? Наблюдавай Минкс. Да не напуска сградата без заповед.
Той отново положи домофона и се намръщи, като леко потропваше с ръка по масата.
— Мога ли да ви задам няколко въпроса, сър Юстас? — казах аз след известно мълчание.
— Разбира се. Здрави нерви имате, Ан. Способна сте да проявите разумен интерес към нещата в момент, когато много момичета на ваше място биха подсмърчали и кършили ръце.
— Защо наехте Хари за секретар, вместо да го предадете на полицията?
— Трябваха ми тези проклети диаманти. Надина, дяволчето, беше настроила вашия Хари срещу мен. Заплаши, че ако не й платя цената, която иска, ще ги продаде на него. Тук допуснах още една грешка — мислех си, че в оня ден тя ще ги носи със себе си. Но тя беше твърде умна за това. Картън, съпругът й, също беше мъртъв — нямах никаква идея къде са скрити диамантите. После успях да се добера до копие от телеграма, която някой беше изпратил на Надина от борда на Килморден Касъл — Картън или Рейбърн, не знаех кой от двамата. Беше копие на това листче, което вие сте намерили. Седемнадесет, едно, двадесет и две — това пишеше на него. Помислих си, че става дума за среща с Рейбърн, а от огромното му желание да се качи на борда на Килморден Касъл ме убеди, че съм прав. Ето защо се престорих, че вярвам на казаното от него и му позволих да дойде. През цялото време го наблюдавах внимателно и се надявах, че ще мога да науча повече. След това открих, че Минкс се опитва да играе за своя сметка и да ми пречи. Той веднага подви опашка. Беше неприятно, че не успях да получа седемнадесета каюта и това ме разтревожи, тъй като не можех да разбера що за човек сте вие. Бяхте ли наистина наивното момиче, което изглеждахте, или не? Когато в онази нощ Рейбърн тръгна, за да се яви на мястото на срещата, наредих на Минкс да му попречи. Минкс провали всичко, разбира се.
— Но защо в телеграмата пишеше седемнадесет, вместо седемдесет и едно?
— Успях да разгадая това. Сигурно Картън е дал на телеграфиста собствената си бележка, която той да препише на бланка, а после изобщо не е прочел преписа. Телеграфистът е направил същата грешка, която всички допуснахме и го е разчел като седемнадесет, едно, двадесет и две вместо едно, седемдесет и едно, двадесет и две. Това, което не знам, е как Минкс се е добрал до седемнадесета каюта. Трябва да е било просто интуиция.