Велимир Петров
На Дунава съм
На Дунава съм! — колко ли безброй пъти съм го изричал, поне докато съм имал възможност…
Дунавът мирише особено: на току-що разрязана диня, на прясна тиня, на пърхащи с опашки раци; и ситни мидички, размесени с разноцветни, все скъпоценни, камъчета; на смола за калафатене на рибарски лодки; мирише и на рибарска стръв, тенекия — опушена, със залепнал, препечен карагьоз; мирише и на мокро, много красиво и много дългокрако момиче, с полепнал пясък на горната му влажна устна… А как мирише косата му! На разни обещания; и невинност в сплетени за разходка ръце. Скиторене, с очи търсещи съкровища — изхвърлени от течението или скътани в мечтите! Мирис на Мечти! Няма по-подходящо място за мечтание. Гледаш вълничките — безкрая от където се къдрят и безкрая, където умират. За какво ли не съм си мечтал?!
От време навреме, същите тия вълнички, ще изхвърлят някой — дето е спрял вече да си мечтае. За размисли и поуки разни человечески.
Това също е Дунав — лош, коварен, отблъскващ — с черни забрадки, виещи над набързо покрити, подути чаршафосани очертания; или горящи полета бензинови разливи — нашият Пай от Втората Световна, врящ от бомбите, целещи цистерните на брега в Гюргево, на осемстотин метра срещу дома ми.
Това също е Дунав: мътен от сълзи и наказателни бомбени удари, отровен от мирни химии.
Дунав — затворен за корабоплаване, оставил на брега приятелите ми, без поминъка им.
Дунавът е Вечен! Мътните Черешови води ще се оттекат, ще се оттекат и Другите! Пак ще стане Тихият бял… или син… с валсираща Младост.
На Дунава съм! В Будапеща, под Елжбет хит; зад гърба ми е утца Ракоци; по-назад — Изложбата ми в Българския културен център (1981), а още по-назад — „Гранд при“ на Пленера по живопис (1973).
Ръцете ни (с майката на децата ни) сплетени, умуват с какви подаръци да зарадват чадата си.
Ако хвърлим току-що изпитата бутилка сухо Токайско, с хабер до вкъщи, няма начин Гошо Златаров да не я поеме с кепчето или серкмето си, от Влашката канара, където дежури почти денонощно.
На Дунава съм! В Братислава, където е изложбата ми в Българския културен център (1986); с майката на децата ни сме сплели ръце и умуваме с какъв подарък да ги зарадваме. Няма начин, бутилката (от дълбоката, с безброй стъпала Винарна), която току-що пуснахме по течението, с хабер до вкъщи, да не я прихване бай Божко с кепчето си, ако Гошо е мръднал някъде…
На Дунава съм! Допиваме, с майката на децата ни, бутилката евтино Бо̀гомилско цървено, та да я хвърлим от Београда, да доплува до Канаричките, до кепчето на дежурния прецеждащ, да предаде — „Идвамо си одма! Чекайте ни!“…
Мамината сестра — леля ми Дода (Ружа), в Русе — Разградлийката, а в Разград — Русчуклийката, не пропускаше да ми каже житейската си мъдрост: — Синко, вода — която не можеш да изпиеш, не влизай в нея! Водата — в чашка да я гледаш!
Това не й е попречило, да я имам на снимки — от двайсетте години на двайсети век, запретнала дълги поли, до колене в Дунава. Ухилена леля Дода.
Имаше и други — още по-житейски мъдрости!
Баща ми, балканджия (едногодишен се заселва в Русе), не умееше да плува, а и като ерген се е давил при обръщане с лодка; ме водеше на прочутите Банички, на Кара Капитана, още от тригодишен — в мъжкото отделение.
Като тръгнах по Дунава, се шегуваше мрачно: Само да се удавиш — такъв бой ще ти дръпна!
Вече юноша, след подобна тирада, го привиках горе на Кея; заръчах му да се държи здраво за перилата; бързо слязох до Дунава; поех дълбоко (два чувала!) въздух и се гмурнах от Влашката канара; плувах перпендикулярно от брега; силното течение ме носеше по диагонал. Логично трябваше вече да поема въздух, но нали съм фукльо. Показах се невероятно далеко — навътре и надолу. Предадоха ми бащиния коментар — как вече уж бил абсолютно спокоен.
Никой не може да е абсолютно спокоен. С Дунава шега не бива. Винаги си взема човешкия Данък! Причини — разни и безмилостни.
Стоян беше десетобоец — водни спортове; тежка, силова дисциплина, включваща десет отделни свръх-натоварвания. Една грамада от буци мускули; професионален моряк. С Дунава на Ти!
Него ден духаше долняк — вятър подходящ за ветроходци и издигане на платно на военните гребни лодки — ялове шесторки, доста тежки. Три такива лодки, с единайсетокласници, тренирали на двеста метра от брега, когато долнякът преминал в кратка буря… и едната лодка се обърнала — неуспели да смъкнат навреме ветрилото от мачтата.
Помня тази — фатална буря. Бях излязъл с моя тренировъчен скиф — едно дъсчено корито с ценен товар: голяма диня, мрежичка със сандвичи и… неравнодушно девойче, отвличащо вниманието ми от тренировъчния процес с някои, нейни си, природни дадености. Гребах стръвно няколкото километра, срещу течението, до остров Люляка; и там заслужено се боричкахме на кадифения пясък, макар и вече есенно хладен. Така — целия ден. На връщане оставихме лодката самичка да се носи по течението, гмуркахме се и цамбуркахме около й, не усещахме, че сме настръхнали и посинели. Бурята ни захлупи с топъл дъждец и я видяхме само откъм добрата й страна. Двата бряга, еднакво отдалечени, забулени и явно негостоприемни, забързани нагоре по течението, не ни обръщаха никакво внимание. Като се прибрахме в базата, трагедията беше вече приключила… Стоян на три пъти вземал разстоянието — от брега до лодката и обратно, не успял дори да свали служебната си униформа. Спасил трима с проблеми в плуването — две момичета и едно момче. Едно момиче и той — колкото и да ги търсиха…