Семейството на Абида беше от Утар Прадеш, живееше в Голдърс Грийн51 и въртеше търговия в Камдън. Абида беше родена във Великобритания и беше студентка последна година в колежа „Куин Мери“ към Лондонския университет. Невероятно умна и амбициозна, тя упорито работеше върху собственото си самоусъвършенстване. Не отказваше да се вижда с мен – винаги с чанта през рамо и с тефтерче и химикалка в ръка – но само за да отидем на някое културно мероприятие, като например изложбите в Британския музей и Музея на Виктория и Албърт. Вечер пък ходехме да гледаме Есхиловата „Орестия“ в Националния театър или пък някоя мъчносмилаема пиеса, написана от смахнат ирландец и поставена в горещото и задушно помещение над някоя кръчма.
51 Район на Лондон – б. пр.
Отначало, разбира се, се противях на цялата тази елитарна култура, към която не се чувствах съпричастен. Една вечер обаче двамата хвърляхме ези-тура, за да решим какво ще правим в събота. Аз много исках да гледам новия филм с Брус Уилис, чиито сцени изобилстваха с преследвания с хеликоптери и взривяване на бизнес центрове, докато Абида – за мой ужас – държеше да гледаме пиесата на някакъв съветски дисидент за трима хомосексуалисти, интернирани в Сибир.
Бих предпочел да ми извадят всичките зъби, вместо да прекарам събота вечер по този начин, но Абида спечели, а аз исках да бъда с нея, така че двамата се качихме на метрото, което ни отведе до театър „Алмейда“ в Айлингтън52, и в продължение на три часа седяхме в тъмното, на твърда пейка зад една колона, докато задниците ни изтръпнаха.
52 Район на Лондон – б. пр.
Някъде по средата на постановката по страните ми започнаха да се стичат сълзи. Не знам как точно се случи, но в един момент осъзнах, че в пиесата не става дума за хомосексуализма, а за предопределението на човешката душа и за сблъсъка й с околния свят. Именно това предопределение бе пратило героите на пиесата в изгнание. Произведението разказваше за трима мъже, които тъгуват за дома, за майките си и за домашната храна, а заточението е на път да ги докара до лудост. Главната тема на пиесата беше величието на тяхната съдба на хомосексуалисти и невъзможността тази съдба да бъде отхвърлена. Независимо от преживените страдания никой от героите не беше склонен да замени участта си за удобствата на столичния живот. Накрая и тримата ги сполетя ужасна смърт.
Мили боже. Не мога да ви опиша в какво състояние бях, когато най-накрая излязохме навън в тъмната и влажна нощ. Бях мрачен, нервен и страшно смутен, задето се бях разциврил като някоя женка по време на тази странна постановка. По някаква непонятна за мен причина обаче жените явно се трогват от съвсем различни неща. И така, Абида звънна на своя приятелка и още преди да се осъзная, ме набута в едно черно такси, което ни закара до дома на момичето в Мейда Вейл53.
53 Район на Лондон – б. пр.
Приятелката не си беше вкъщи, затова пък бяхме посрещнати от котката, която стоеше на перваза на прозореца с обидено изражение. На масата в трапезарията имаше дървена купа с банани. Жилището миришеше на гнили плодове, котешка пикня и мухлясал стар килим. Но именно тук, в тясното легло под прозореца на капандурата, Абида съблече пуловера с острото деколте и ме притисна до приличните си на кокосови орехи гърди, докато ръцете й разкопчаваха колана ми. Любихме се лудо, след което заспахме доволно сгушени. Абида беше притиснала седалището си в слабините ми. Отстрани сигурно сме изглеждали като марокански геврек.
Няколко седмици по-късно, в един прекрасен априлски ден Абида предложи да се срещнем в Кралската академия на изкуствата на площад „Пикадили“, където имаше изложба на Жан-Симеон Шарден – френски художник от XVIII век, за когото Абида имаше да пише курсова работа. Преминахме през галерията, хванати за ръце, с очи, вперени в дебелите пластове боя, изобразяващи маси с толедски портокали, фазани и парчета калкан, окачени на ченгел.
Абида вървеше през изпълнената със светлина галерия и се възхищаваше от творчеството на Шарден, а лицето й беше озарено от онази неповторима усмивка. Аз от своя страна вървях по петите й, почесвах се смутено по главата и накрая изтърсих:
– Какво толкова им харесваш на тези картини? Та на тях има само маси с мъртви зайци!