Така и не отидох на партито на Абида. Дори не се обадих, за да я предупредя, а просто не се появих. Няколко дни по-късно, обзет от разкаяние, реших да й звънна. След като най-сетне вдигна телефона и изслуша отчаяните ми извинения, Абида, мила както винаги, ми каза:
– Няма проблеми, Хасан. Не е дошъл краят на света. Аз съм голямо момиче. Но мисля, че ти е време да си намериш приятелка на твоите години. Съгласен ли си?
През целия ми живот тази история се повтаря отново и отново. В мига, когато наистина започна да се сближавам с някоя жена, аз се отдръпвам. Трудно ми е да го призная, но единствената жена, с която имам трайна емоционална връзка, е сестра ми Мехтаб, която води сметките на ресторанта и се грижи за дома ми. Мехтаб твърди, че емоционалният ми часовник е спрял, поне що се отнася до жените, в деня, когато мама умря.
Може и така да е. Нека не забравяме обаче, че, свободен от емоционални задължения към жена и деца, аз имах възможност да прекарам живота си в топлите обятия на кухнята.
Но да се върнем на останалите членове на семейство Хаджи, на които също не им вървеше особено. Отначало не се притеснихме, когато баба започна да пее стари гуджаратски песни и да забравя имената ни. После обаче тя се вманиачи на тема зъби и започна да отваря широко уста, като караше нас, децата, да оглеждаме болните й кървящи венци, толкова възпалени, че ни се повдигаше. Никога няма да забравя онази ужасна нощ, когато заварих баба да се изкачва по стълбите, а по крака й се стичаше река от урина.
Първият, който ни обърна внимание върху факта, че баба страда от старческо слабоумие, беше дразнещият ми лондонски братовчед. Всеки път, когато този младеж дойдеше на гости в „Убежището на генерала“ и започнеше да ни изнася лекции за макроикономиката и паричните маси, Ами тихо се прокрадваше към него. Изведнъж, по средата на изречението братовчед ми изпищяваше от болка и гневно се обръщаше към дребната фигурка, която се свиваше зад него. Гледката на индийския му задник, пристегнат в панталон „Ралф Лорън“, просто влудяваше баба, а опитите да я накараме да спре да щипе горкото момче само я подтикваха да го гони още по-настървено по коридорите. Братовчед ми обаче не й остана длъжен. Той ни обясни с научни термини случващото се в мозъка на Ами.
Но не беше само тя. Лудостта просто витаеше във въздуха.
Мехтаб по цял ден си правеше прически и не спираше да се гласи за мъже, които никога не идваха да я вземат. Колкото до мен, аз се криех в задушното мазе и търсех утеха в хашиша и настолния футбол.
***
Но дори когато сме в ада, понякога ни озарява светлина. Един ден леля ми ме изпрати до местния клон на индийската държавна банка „Барода“. По пътя погледът ми беше привлечен от блясъка на подвижен павилион за храна, разположен между бижутерия и магазин за платове. В предната му част беше окачена метална плочка с очертания на влак. Отгоре пишеше: „ГАРА ДЖАЛЕБИ“.
Изведнъж осъзнах, че в стария павилион се продаваха онези вкусни пържени сладки, които готвачът Бапу ми купуваше на пазара „Кроуфърд“. Изведнъж ме обзе носталгия и неудържим копнеж по познатите вкусове. В павилиона обаче нямаше никого. Тогава се приближих и прочетох надписа върху парчето розова хартия, залепено на стената, което тъжно се вееше на вятъра. „ТЪРСИМ ПОМОЩНИК НА НЕПЪЛЕН РАБОТЕН ДЕН. ЗА СПРАВКИ: БАТИКА ЧИПС.“
През онази нощ сънувах, че карам влак и весело надувам свирката. Влакът пресичаше прекрасни белоснежни планини и пътуваше през един свят на благоденствие, какъвто не си бях представял и в най-смелите си мечти. Всеки път, когато навлизаше в някой планински тунел, аз тръпнех в радостно очакване при мисълта за гледката, която всеки миг щеше да се разкрие пред очите ми.
Не знаех какво означава този сън, но движението на влака сякаш ми подсказваше нещо. На сутринта изхвърчах от къщи и се запътих към главната улица на Саутхол. Фирма „Батика Чипс“ беше един от двамата „производители на висококачествени сладкиши“ в Саутхол. Витрината на магазина беше пълна с мед, шамфъстък и кокосови стърготини. Когато влязох, звънчето на вратата звънна. В магазина миришеше на сушени банани. Една едра жена тъкмо правеше заявка за няколко килограма гулаб джамун – пържени сиропирани топчета от извара. Когато клиентката си тръгна, аз подадох на продавача розовата бележка, която бях откъснал от стената на „Гара Джалеби“, и плахо казах, че съм дошъл да кандидатствам за обявеното място.