– Не си достатъчно здрав – отвърна небръснатият сладкар, без дори да ме погледне, и продължи да реди бадемови сладки в някаква кутия.
– Ще работя много. Вижте. Имам здрави крака.
Облеченият в бяла престилка продавач поклати глава. Разбрах, че разговорът е приключен и кандидатурата ми е отхвърлена, но не помръднах от мястото си. Отказвах да направя и крачка назад. Накрая жената на сладкаря, която миришеше на брашно и къри, дойде при мен и стисна слабата ми ръка.
– Ахмед, момчето ще се справи – каза тя. – Но на минимална заплата.
И ето че не след дълго вече носех униформа на „Батика Чипс“, теглех фургона с надпис „Гара Джалеби“ по булевард „Бродуей“ и продавах лепкави джалеби на децата и техните баби и дядовци.
Срещу заплащане от три лири и 10 пенса на час аз приготвях рядко тесто от кондензирано мляко и брашно по специална рецепта, след което шприцовах сладки в сгорещената мазнина и ги пържех до златисто. Изваждах готовите джалеби от казана с врящото олио, потапях ги в сиропа, увивах ги внимателно във восъчна хартия и подавах пакетчето на клиента, като му вземах 80 пенса.
Все още помня радостта, която изпитвах от всичко около себе си: от цвъртенето на олиото и от звука на собствения си глас, от уханието на сиропа и от прохладния допир на восъчната хартия до ръцете ми, изцапани и обгорени от врялата мазнина. Понякога отивах с фургона до автомобилния сервиз „Куик Фит“, друг път го спирах пред фризьорския салон „Хармония“. Изпитвах чувство на безгранична свобода. Винаги ще съм благодарен на Англия, задето ми помогна да разбера, че едничката ми участ на този свят е да стоя здраво стъпил на земята пред казан с врящо олио.
Напуснахме Англия така внезапно, както бяхме дошли две години по-рано.
Съзнателно или не аз бях причината за нашето бягство.
Всичко стана заради жена. Отново.
Бях обзет от трескав копнеж. Тъгувах за „Напеан Сий Роуд“, за ресторанта и за мама. Една вечер пушех сам в задния двор на къщата, когато усетих нечия хладна длан на тила си.
– Какво става, Хасан?
Беше тъмно и не можех да видя лицето й.
Но усещах аромата на масло от пачули.
Гласът на братовчедка ми Азиза беше мек и топъл и не знам защо, но това успя да ме разчувства.
Не издържах. Сълзите се зарониха по лицето ми.
– Липсва ми някогашният ни живот.
Подсмъркнах и изтрих сълзите си с ръкава на ризата.
Пръстите на Азиза нежно разрошиха косите ми.
– Горкото момче – прошепна тя, а устните й почти докосваха ухото ми. – Горкичкото.
И тогава устните ни се сляха в целувка, горещите ни езици се преплетоха, телата ни се търсеха през дрехите, а аз през цялото време си мислех: „Страхотно. Отново изпитваш нещо към момиче, а тя ти е братовчедка“.
– Аууу!
Двамата се сепнахме и погледнахме към къщата, където леля чукаше по стъклената врата и ни гледаше ядосано.
– Абас – изпищя леля. – Ела веднага! Хванах Хасан с Покварената.
– Мамка му – каза Азиза.
Два дни по-късно Азиза отлетя за Делхи, а семейството на вуйчо Сами прекрати всякакви отношения с нашето семейство. Татко получи сметка за ремонтните работи по къщата, които вуйчо Сами твърдеше, че е извършил. Настъпи голяма суматоха, имаше сълзи, дори се стигна до бой, а татковите и мамините роднини си вдигнаха няколко скандала по улиците на Саутхол. Случилото се обаче най-сетне извади татко от ступора. Той отметна одеялото и за първи път погледна трезво на къщата в Саутхол и на това, в което се бяхме превърнали. Няколко дни по-късно пред къщата спряха три стари мерцедеса – един червен, един бял и един черен. Също като телефоните на продавача на риба Анвар.
– Хайде – каза татко. – Време е да тръгваме.
Когато се качихме на ферибота за Кале, Мухтар отпразнува напускането на Англия, като започна да хвърля скариди със сметана и спагети по палубата. После обаче започна същинското пътешествие. Трите мерцедеса прекосиха Белгия и Нидерландия и влязоха в Германия, а после бързо минаха през Австрия, Италия и Швейцария. Накрая криволичещите планински пътища ни отведоха обратно във Франция.
Отделът за хранителни стоки на „Хародс“ беше оставил дълбока следа в съзнанието на татко. Сега, когато беше напълно наясно с това колко малко знае, той реши да обогати познанията си за света. За баща ми това означаваше просто да обиколи ресторантите на цяла Европа и да опита всяко непознато ястие, което му се стореше апетитно. И така, ние ядохме миди и пихме бира в белгийските кръчми. Хапнахме печена гъска с червено зеле в сумрачна германска гостилница. В Австрия вечеряхме обилно с еленско месо. В Доломитите56 опитахме полента57, а в Швейцария ядохме чудски сиг (вид езерна риба) и пихме бяло вино.