56 Планинска верига в Северна Италия – б. пр.
57 Традиционно италианско ястие подобно на качамака – б. пр.
След мрачната атмосфера в Саутхол първите седмици на пътуването ни из Европа бяха като лъжичка крем брюле. Особено ясно си спомням вихреното ни преминаване през Тоскана в златистата светлина на късния август, преди колите ни да влязат в град Кортона и да спрат пред пансиона с цвят на горчица, който се издигаше на горист планински склон.
Скоро след пристигането си в средновековното планинско градче съвсем случайно разбрахме, че тъкмо по това време тук се провежда годишният фестивал на манатарките.
Слънцето вече залязваше над долината и Тразименското езеро, когато татко ни поведе към портите на терасирания градски парк и по алеята, заобиколена от кипариси и празнично украсена със светещи гирлянди, дървени маси и стъклени бурканчета, пълни с диви цветя.
Празненството беше в разгара си. Кларинет и барабан свиреха тарантела, а няколко възрастни двойки подскачаха по дървен подиум. Имах чувството, че целият град се е стекъл в парка, а тълпи от деца врещяха за захарен памук и печени бадеми, но все пак успяхме да намерим свободна дървена маса под едно кестеново дърво. Около нас потокът от хора продължаваше – сновяха баби и дядовци, както и бебешки колички, и се чуваха смях и оживени разговори.
– Menu completo trifolato – поръча татко.
– Какво? – обади се леля.
– Мълчи.
– Как мълчи? Не казва мене мълчи! Защо всеки казва мене мълчи? Иска знае какво ти поръчал.
– Защо трябва знае всичко? – сряза я татко. – Това гъби, ясно? Тукашни гъби.
Да, определено бяха гъби. Само след няколко минути на масата ни запристигаха чинии с паста ай порчини58, скалопине ай порчини59 и конторно ди порчини60. Скоро пред нас се издигна планина от „порчини“, а пластмасовите чинии просто извираха от шатрата от другата страна на парка, където местни жени в набрашнени престилки овалваха гъби в брашно. (Гъбите обезпокоително приличаха на мокри парчета черен дроб.) Край шатрата стоеше огромен казан със сгорещено олио, голям като калифорнийско джакузи, но с форма на тиган, чиято дръжка служеше като абсорбер. Около казана стояха трима дебели мъже с големи шапки, които пускаха оваляните в брашно манатарки в сгорещената мазнина, наставляваха се взаимно на висок глас и пиеха червено вино от картонени чаши.
58 Макарони с манатарки – б. пр.
59 Късчета месо в сос от манатарки – б. пр.
60 Гарнитура от манатарки – б. пр.
В продължение на три дни попивахме топлината и безвремието на Тоскана, а всяка вечер по залез слънце се събирахме на терасата на пансиона, за да вечеряме.
– Cane – каза татко на келнера веднъж. – Cane rosto.
– Татко! Току-що поръча печено куче.
– Не, не, това не вярно. Сервитьор разбрал.
– Искаше да кажеш carne. Carne.61
61 Героят бърка италианските думи cane – куче, и carne – месо – б. пр.
– А, да, да. Carne rosto. И un piatto di Mussolini.
Смутеният келнер се оттегли едва когато му обяснихме, че татко иска порция миди, а не Мусолини на тепсия.
Масата се отрупваше с тоскански блюда. Откъм теракотените саксии се носеше нощното ухание на лавандула, салвия и цитрусови плодове. Ядяхме диви аспержи с фасул, тлъсти парчета говеждо, изпечени великолепно на дървени въглища, и орехови бишкоти, напоени с вин санто62, произведен от собственика на пансиона. И се смеехме, отново се смеехме.
62 Вид италианско десертно вино, традиционно за района на Тоскана – б. пр.
Звучи като приказка, нали?
Два месеца и половина след началото на пътешествието ни из Европа унинието отново ни връхлетя. Всички бяхме уморени до смърт от безкрайните автопоходи, от цялото това бясно препускане без цел и посока и от Le Bottin Gourmand – ресторантьорския наръчник с прегънати ъгълчета, в който татко вписваше оценката си за всяко заведение. Вече ни се повдигаше от ресторантската храна. Копнеехме да си имаме своя собствена кухня и да ядем прости ястия като например пържени картофи с карфиол. Но дните се нижеха, а ние продължавахме да пътуваме, натъпкани като сардели в колите със запотени стъкла.
Един ден обаче всичко се промени. Беше през октомври, намирахме се в някакъв полупланински район на Франция, а положението беше по-зле от всякога. Баба плачеше тихо на задната седалка, останалите се карахме, а татко се опитваше да ни усмири. След като изкачихме криволичещия път нагоре по планинския склон, се озовахме край проход, осеян със заскрежени морени. Мястото беше обвито в студена мъгла, която му придаваше призрачен вид. Лифтът беше затворен, затворено беше и мрачното кафене. Прехвърлихме прохода и продължихме надолу по склона, без да обелим дума.