От другата страна на планината обаче мъглата изведнъж се вдигна и пред очите ни се разкри приказна гледка: синьо небе, позлатени от слънцето борове и бистри потоци, които лъкатушеха между дърветата и минаваха под пътя.
Двайсет минути по-късно излязохме от гората и се озовахме на стръмно пасище с мека трева, изпъстрена с бели и сини полски цветя. При следващия завой успяхме да зърнем едно градче, разположено в долина, набраздена от сини поточета, които блестяха под безоблачното есенно небе на Френска Юра.
Колите ни заслизаха по криволичещия път към долината, клатушкайки се като пияни, сякаш бяха упоени от заобикалящата ги красота. Църковни камбани огласяха разораните полета. Горски бекас прелетя над главите ни и се скри в близката брезова горичка, обагрена в златно и червеникавокафяво. В лозята по невисоките планински склонове мъже с кошове на гръб обираха последните гроздове, а зад тях се издигаха белите върхове на гранитните масиви.
А въздухът, о, въздухът! Той беше така чист и свеж. Дори Ами спря да хленчи. През прозорците на колите виждахме стада от крави със звънчета, дървени селски къщи и плевни, над чиито врати висяха еленови рога. През полето пъплеше жълт пощенски микробус. Слязохме в долината, пресякохме един дървен мост и влязохме в каменното градче.
Мерцедесите се тътреха по тесните улички, останали почти непроменени от XVIII век насам. Минахме по калдъръмени алеи, покрай магазин за обувки и няколко часовникарски ателиета. Две майки с детски колички си бъбреха на път за сладкарницата. Едър на ръст бизнесмен влезе в местен банков клон. В известен смисъл градът беше изящен и си личеше, че се гордее с миналото си. Големите къщи, решетестите прозорци със зелени капаци, островърхите покриви на старите църкви и издяланите от камък паметници на жертвите от Първата световна война му придаваха приятна атмосфера.
Обиколихме градския площад, украсен с кашпи с жълти карамфили и фонтан с формата на риба, от чиято уста излизаше вода, и излязохме от града по шосе №7. Под пътя минаваше буйна алпийска река. Ясно си спомням как погледнах през прозореца на колата и видях някакъв мъж да лови риба на скакалец в бързите води на реката. Зад гърба на мъжа се простираше брегът, застлан с чуден килим от сини камбанки.
– Татко, не може ли да спрем тук? – обади се Мехтаб.
– Не. Трябва стигнем в Осон за обяд. Наръчник казва там прави много хубав език със сос мадейра.
Не за първи път в живота ми обаче външният свят ми дойде на помощ.
– Какво става? Какво става?
Колата избълва черен пушек и се разтресе. Татко ядно удари по волана, но автомобилът не реагира. Наложи се да отбием встрани от пътя. Когато всички излязохме на чист въздух, малките ми братя и сестри се разпищяха от радост.
Колата ни се развали наред посипана с есенни листа улица, покрай която се редяха буржоазни къщи с варовикова облицовка, глинени комини и разкошни мушката по прозорците. По склоновете зад къщите се виждаха ябълкови градини. Зърнах дори върховете на надгробните паметници в гробището и в двора на църквата.
Малките ми братя и сестри се заиграха на гоненица за ужас на един териер, който лаеше по тях иззад стар каменен зид. И в този миг от една от съседните къщи до нас достигна неустоимият аромат на дървени въглища и топъл хляб.
Татко изруга и удари с юмрук по капака на колата. Вуйчо ми излезе от втория мерцедес, протегна се с видимо удоволствие, след което дойде при нашата кола. Леля и баба повдигнаха краищата на саритата си и тръгнаха да търсят тоалетна. По-големият ми брат, който беше сам в третата кола, натоварена с куфари и вързопи, направи кисела физиономия и запали цигара.
Татко избърса изцапаните си с машинно масло ръце в някакъв парцал и се огледа. Виждах, че е изтощен. Огромните му запаси от енергия най-накрая се бяха изчерпали. Той си пое дълбоко въздух и разтърка очи. Прохладният вятър разроши косите му и може би тъкмо това го разведри, защото в този миг татко за първи път обърна внимание на девствената красота на заобикалящата ни алпийска природа. Докато се оглеждаше и за първи път от почти две години дишаше спокойно, баща ми несъзнателно се подпря на една порта, до която беше окачена дървена табела.
Къщата, пред която бяхме спрели, беше внушителна и дори от пътя сe забелязваше изящната й каменна облицовка. В другата половина на имота имаше липи, под които се намираха конюшнята и къщичката на пазача. Целият имот беше ограден с каменен зид, чиято горна част беше обрасла с гъст бръшлян.