– На тази табела пише, че къщата се продава – казах аз.
Какво нещо е съдбата.
Колкото и да се опитваш, не можеш да избягаш от нея.
Както разбрахме впоследствие, през XVIII век Люмиер е бил известен с производството на часовници. По онова време в града е кипял живот, но когато ние се заселихме там, в селището живееха едва двайсет хиляди жители и вместо с часовниците си, Люмиер се гордееше с вината си. Основният поминък в града се осигуряваше от фабриката за алуминиеви обшивки, разположена в скромната индустриална зона на двайсет километра от селището, както и от трите семейни дъскорезници, сгушени в подножията на хълмовете. В града се произвеждаше също така меко сирене, за чиято ферментация се използваха въглища, но то не се радваше на кой знае каква популярност. Името Люмиер („светлина“) пък беше вдъхновено от утринните слънчеви лъчи, които се отразяваха в юрския гранит и потапяха половината долина в розово сияние.
Татко и вуйчо Маюр не успяха да накарат колата да тръгне и се наложи да се върнат в центъра на града. Един час по-късно те се върнаха, като доведоха със себе си… не, не автомонтьор, а провинциален агент на недвижими имоти, от онези, които носят блейзери с кърпичка в джобчето. Тримата мъже влязоха в къщата. Ние, децата, се втурнахме след тях и тичахме от стая в стая, а краката ни тропаха по дървения под.
Агентът говореше много бързо на смесица от френски и английски. Все пак успяхме да разберем, че къщата е била построена от мосю Жак Дюфур, специалист по часовникови механизми от XVIII век. Всички се възхитихме на голямата и просторна стара кухня с ръчно изрисувани шкафове и каменна камина. Татко спомена, че възнамерява да отвори ресторант, при което агентът заяви, че наличието на индийски ресторант определено ще се отрази добре на района.
– Ще имате възможност да се развихрите – допълни той, като размаха ръце въодушевено. – В цялата област няма друг индийски ресторант.
Освен това, продължи агентът сериозно, къщата била много добра инвестиция. Търсенето на недвижими имоти скоро щяло да се увеличи и цените щели да скочат. Той лично бил чул в кметството да се говори, че универсалният магазин „Прентан“ се канел да открие склад с площ от 750 000 квадратни метра в индустриалната зона на Люмиер.
Излязохме на двора. Въздухът беше розов, а алпийските върхове искряха в бяло зад покрития с каменни плочи покрив на къщата.
– Какво каже, Маюр?
Вуйчо се почеса по чатала и хвърли загадъчно-уклончив поглед към планината. Винаги правеше така, когато му се наложеше да вземе решение.
– Хубаво, нали? – продължи татко. – За мен ясно. Ние има нов дом.
Дните на траур приключиха. Време беше семейство Хаджи да продължи напред, да отвори нова страница и да навакса изгубените години. След дълго прекъсване се върнахме там, където ни беше мястото – в ресторантьорския бизнес. За добро или лошо щяхме да пуснем корени в Люмиер.
Но, разбира се, никой не може да живее сам за себе си. Всяко семейство е част от някаква култура, от някаква общност. Ние бяхме заменили познатия „Напеан Сий Роуд“ и дори азиатската атмосфера на Саутхол с един свят, за който не знаехме абсолютно нищо. Мисля обаче, че тъкмо това беше идеята. Татко много искаше да започне на чисто и да ни отдалечи колкото е възможно повече от Мумбай и от преживяната трагедия. Е, Люмиер определено беше подходящо място за целта. Все пак това беше la France profonde – истинската, неподправена Франция.
И тогава, както си стоях на стълбищната площадка на втория етаж, а около мен братята и сестрите ми вдигаха врява и блъскаха вратите на стаите, аз за първи път забелязах къщата от другата стана на улицата. Беше също толкова внушителна като къщата на мосю Дюфур и беше построена от същия сребристосив камък. Почти цялата градина пред къщата беше заета от стара върба, чиито гъвкави клони така изящно се свеждаха над дървената ограда и настлания с каменни плочи тротоар, сякаш някой придворен на Луи XIV правеше реверанс. Искрящобели пухени завивки бяха прострени да се проветряват на двата най-горни прозореца, а над белите им гърбици успях да зърна настолна лампа с абажур от зелено кадифе, меден свещник и няколко сухи люлякови клончета в прозрачна ваза. Пред някогашната конюшня, която сега служеше за гараж, беше паркиран очукан черен ситроен. Изтъркани каменни стъпала минаваха покрай алпинеума до къщата и водеха до лакираната дъбова врата. И там, над вратата, висеше и се полюшваше на вятъра малка дъсчица с надпис Le Saule Pleureur – „Плачещата върба“, първокласен хотел-ресторант.