И тогава се появихме ние. В деня преди пристигането ни мадам Мальори навършила шейсет и пет години. Същата вечер, след края на работното време, служителите на „Плачещата върба“ се събрали в кухнята начело с верния управител мосю Анри Льоблан, за да поздравят Мальори за празника и да й поднесат специално приготвената торта.
Мальори била бясна. Тя рязко заявила на подчинените си, че няма повод да празнува и че не иска да си губи времето с глупости. И преди служителите да успеят да се опомнят, Жертрюд Мальори изтичала по тъмното дървено стълбище на „Плачещата върба“ и се прибрала в таванския си апартамент.
През онази нощ, когато прекосила дневната и се отправила към спалнята си, мадам Мальори зърнала празното място на стената и усетила празнина и в сърцето си. Прибрала се покрусена в стаята си, седнала на леглото и внезапно застинала при мисълта, която й минала през ума в този миг.
Никога нямало да получи третата си звезда.
Мальори не можела да помръдне. Накрая все пак успяла да се съблече тихо в тъмното, а коравият корсет се отделил от тялото й като кора от авокадо. Облякла нощницата си и влязла в банята за обичайния тоалет преди лягане. Измила зъбите си енергично, направила си гаргара и обилно намазала лицето си с крем против бръчки.
От огледалото я гледало бледото лице на възрастна жена. Електронният часовник в спалнята отброил още една минута.
Прозрението, което я осенило тогава, било толкова важно, страховито и потресаващо, че тя затворила очи и неволно поставила ръка на устата си.
Била се провалила.
Никога нямало да постигне нещо повече. Никога нямало да попадне в редиците на готвачите, получили три звезди. Пред нея била само смъртта.
През онази нощ мадам Мальори не могла да заспи. Сновяла из таванския си апартамент, кършела ръце и си мърморела колко е несправедлив животът. Навън в нощта прилепи пърхали и ловели бръмбари, а от другата страна на църковното гробище самотно куче виело жално. Звуците на нощта сякаш давали израз на терзанията й. Призори, неспособна да понася повече цялата тази болка, мадам Мальори направила нещо, което не била правила от много години. Свлякла се на колене на земята и започнала да се моли.
– Какъв... – шепнела тя със сплетени пръсти – какъв е смисълът на моя живот?
Единственият отговор била празнотата.
Не след дълго изтощената жена си легнала в постелята и най-сетне се унесла в сън.
На следващия ден ресторант „Плачещата върба“ бил затворен до обяд, така че изнурената мадам Мальори като никога си позволила да остане в леглото до по-късно. Събудил я гълъбът, който гукал на перваза на прозореца й – или поне тя така си помислила. Само че птицата отлетяла и тогава мадам Мальори чула суматохата, виковете и непознатите гласове, които идвали от улицата. Станала бавно от леглото си и се приближила до малкия тавански прозорец.
И видяла нас, опърпаните индийски дечурлига, да се подаваме от прозорците и кулите на дома Дюфур.
Мадам Мальори не разбирала какво става. Какво виждали очите й? Мерцедеси, бълващи дизелови пари. Жълти и розови сарита. Куп вехти куфари и кашони, натрупани насред калдъръмения двор, и маминия метален шкаф на покрива на последната кола.
А насред двора – моят страховит баща, който размахвал ръце и крещял.
Първите дни бяха прекрасни. Със своите тайнствени шкафове, тавани и конюшни, дъскорезници и сладкарници, както и поточета, пълни с пъстърва, Люмиер беше истинско приключение. Беше безгрижен период от живота ни, който ни накара да забравим преживените загуби. Баща ми най-сетне дойде на себе си. Ресторантьорският бизнес беше неговата стихия. Той веднага пренесе едно паянтово бюро във вестибюла и се зае да прекроява имението Дюфур по свой вкус. Скоро стаите на къщата се напълниха с местни майстори – водопроводчици и дърводелци, въоръжени с рулетки и инструменти – и това скромно кътче на провинциална Франция беше обзето от бомбайска треска.
За първи път видях мадам Мальори отблизо може би седмица или две след пристигането ни. Разхождах се сред надгробните паметници в близкото гробище и пушех скришом, когато погледът ми случайно се насочи към „Плачещата върба“. Веднага забелязах мадам Мальори, която си тананикаше нещо, коленичила край алпинеума, с ръкавици на ръцете и въоръжена с малка лопатка. Изненадващо силното утринно слънце беше огряло камъните от лявата й страна и от тях се вдигаше пара, която чезнеше във въздуха.