Зад гърба на мадам Мальори се виждаха гранитните зъбери на Алпите, изпъстрени с борови гори и ливади, по които пасяха крави. Мадам Мальори скубеше бурените с отривисти движения, сякаш това беше част от някаква психотерапия, и макар да стоях на разстояние, ясно чувах пращенето на скъсаните корени. В същото време обаче в мекото изражение, изписано на кръглото й лице, виждах, че жената е в мир със себе си, докато кротко се грижи за своето късче земя.
В този момент вратата на конюшнята от другата страна на пътя се отвори с трясък. Отвътре изскочиха татко и един майстор, който носеше стълба. Двамата се отправиха към предната част на къщата. Майсторът застопори горния край на стълбата при улука. Баща ми сновеше напред-назад из двора, облечен в куртата си с пожълтели подмишници, викаше и засипваше горкия майстор с напътствия.
– Не, не – крещеше татко. – Улука там. Там. Ти глух? Аха! Точно тази.
Свършено беше със спокойствието във Френска Юра. Мадам Мальори стисна устните си с цвят на черен дроб, изви глава встрани и впери поглед в татко, присвивайки очи под сламената шапка. Виждах, че гротескната фигура на баща ми и неговото безцеремонно поведение я ужасяват и едновременно с това я изумяват. Но това трая само миг. Мадам Мальори сведе очи и свали грубите платнени ръкавици от ръцете си. Спокойствието в градината бе нарушено и тя бавно заизкачва каменните стъпала, като стискаше кошницата в ръка.
След като отключи входната врата, тя се поколеба за миг, застанала с гръб към улицата. В същия момент от двора на къщата ни се разнесе поредният залп от ругатни. От мястото, на което стоях, успях да видя изражението на мадам Мальори в този миг – беше стиснала устни в израз на крайно отвращение, а лицето й излъчваше ледено презрение. През следващите години във Франция щях често да се сблъсквам с това типично галско пренебрежение към по-низшестоящите, но никога нямаше да забравя първата си среща с него.
А после – тряс! – мадам Мальори затръшна вратата.
Семейството ни скоро откри местния pain chemin de fer, който беше груб, плътен и вкусен. Този „железничарски“ хляб – както подсказваше наименованието му – беше така подходящ за топене в сос, че веднага ни стана любим. Татко и леля постоянно ме пращаха до хлебарницата „за още няколко хляба“. При поредното ходене за хляб, докато се връщах от центъра на града с увитите в хартия хрупкави самуни под мишница и вървях през уличките, в които някога богатите часовникари държали конете си, погледът ми неволно попадна върху един измазан с хоросан каменен зид.
Бързо се досетих, че това е гърбът на „Плачещата върба“. Градината на малкия хотел беше доста дълга и приличаше на поляна, която се спускаше надолу по хълма до мястото, на което стоях. Насред зелената морава растяха стари крушови и ябълкови дървета, а до една от стените се издигаше навес за сушене на плодове, направен от груб люмиерски гранит.
Клоните на дърветата бяха отрупани със сочни кафяви боскови масловки72, готови за бране, а есенните пчели кръжаха опиянени около сладките плодове. В градината имаше също стъклени парници, а в тях – сандъчета с подправки, подредени в спретнати редици. До тях се редяха лехи с полски цветя, със зеле, ревен и моркови, а между лехите се виеше настлана с каменни плочи пътека.
72 Сорт круши – б. пр.
В дъното на градината, в левия ъгъл се намираше компостът, а вдясно се издигаше стара и величествена върба. Под върбата имаше пейка, а до пейката – чешма от желязо и мед с формата на нимфа, чиято вода се събираше в масивно каменно корито.
Спрях се. Мадам Мальори отново беше в градината, но този път – в горната й част. Седеше с изправен гръб до дълга дървена маса, а до нея седеше друга жена, може би помощник-готвач. И двете жени бяха облечени в бели кухненски престилки и вълнени сака.
Отначало не можах да видя лицата им, защото и двете бяха свели глави и работеха с отмерени професионални движения край масата, отрупана с купи, чинии и прибори. Видях обаче как мадам Мальори постави някакъв предмет в голяма купа, след което бръкна с другата си ръка в грубата дървена щайга, която стоеше на земята между двете жени. От щайгата извади нещо, което ми приличаше на бодлива ръчна граната със странна форма. По-късно научих, че това било артишок.
Гледах как прочутата готвачка сръчно подряза зеленчука с ножица, така че всяко наранено листо беше подравнено симетрично и естетически оформено. Мадам Мальори сякаш поправяше грешките на природата. После взе половин лимон и изстиска щедро количество сок върху отрязаните листа. Чак след време щях да разбера, че артишокът съдържа киселина, наречена цинарин, която обезцветява отрязаните листа, и затова се налага тези части да се ръсят с лимонов сок.