– Ето – извика Умар от върха на стълбата.
Плакатът представляваше зелен фон74, на който с големи златни букви пишеше „ВИЛА МУМБАЙ“.
74 За мюсюлманите зеленото е цветът на рая – б. пр.
Как ликувахме! Как се радвахме!
От самоделните високоговорители, които вуйчо Маюр беше поставил в градината, гръмна класическа индийска музика. По-късно разбрах, че това е била капката, която преляла чашата. Служителите на „Плачещата върба“, които били в кухнята на приземния етаж, чули отчаяните писъци, идващи откъм таванския апартамент. Когато мадам Мальори профучала покрай кабинета на мосю Льоблан на втория етаж, управителят побързал да приключи телефонния разговор, който тъкмо провеждал, и излязъл на стълбищната площадка, където разярената му шефка търсела чадъра си. Льоблан веднага разбрал, че нещата не са никак розови.
– Това вече е прекалено, Анри – заявила мадам Мальори, докато измъквала големия си чадър от металната стойка. – Видя ли плаката? Чуваш ли тази идиотска музика? Quelle horreur. Non. Non.75 Не може да правят такива неща. Не и на моята улица. Тези хора съсипват атмосферата на квартала. Какво ще си помислят клиентите ни?
75 Какъв ужас. Не. Не. (фр.) – б. пр.
Преди обаче мосю Льоблан да успее да отговори, мадам Мальори вече била излязла.
Жертрюд Мальори не постъпи почтено. Тя не дойде да говори очи в очи с татко, не се опита да се разбере с него и никога не направи нищо, с което да ни накара да се почувстваме желани в Люмиер. Напротив, първата й реакция беше да се опита да ни смачка с тока на обувката си, сякаш бяхме някакви бръмбари.
Ето какво се случило през онзи ден. Мадам Мальори отишла право в кметството. Разбира се, в Люмиер всички се страхували от устатата майстор-готвачка, затова не е чудно, че Мальори веднага била допусната до заседателната зала на общината.
И тук е трябвало да бъде решена съдбата ни. Хората обаче винаги подценяваха баща ми. А той беше опасен, по-опасен от нож за филетиране. Татко смяташе, че управниците в малкото френско градче надали са много по-различни от тези в Бомбай. Навсякъде по света политиката беше машина, която вместо с масло, се смазваше с пари. И така, първата стъпка на баща ми след заселването ни в Люмиер беше да привлече на своя страна брата на кмета, който беше адвокат. Действията на татко на новото място не бяха толкова радикални, както някога на хълма Малабар, но имаха същия ефект.
– Кажете на този човек да спре – настояла мадам Мальори пред кмета. – Имам предвид индиеца. Видяхте ли го какви ги върши? Превърнал е красивото имение Дюфур в бистро. Индийско бистро! Horrible.76 Умирисали са цялата улица с мазните си манджи. Ами този плакат? Не, това е нечувано.
76 Ужасно (фр.) – б. пр.
Кметът свил рамене.
– Какво искате да направя?
– Затворете ресторанта.
– Ресторантът на мосю Хаджи и вашият ресторант се намират в един и същи квартал, Жертрюд. Ако затворя неговото заведение, ще трябва да затворя и вашето. А колкото до плаката, адвокатът на мосю Хаджи е издействал разрешение от Комисията по градоустройството. Както виждате, аз съм с вързани ръце. Мосю Хаджи не е извършил никакво нарушение.
– Но това е невъзможно.
– Напротив – възразил кметът. – Не мога да затворя ресторанта му, без да имам основателна причина за това. Мосю Хаджи действа изцяло в рамките на закона.
Както научих по-късно, на излизане от кметството мадам Мальори казала нещо крайно неприлично.
Първата ни среща очи в очи с la grande dame77 се състоя три дни по-късно.
77 Грандамата (фр.) – б. пр.
Всяка сутрин Мальори ставала в шест и закусвала леко – круши, препечени филийки с масло и силно кафе, след което отивала на пазар в Люмиер с очукания ситроен, шофиран от мосю Льоблан. Била толкова точна, че човек можел да си свери часовника по нея. Точно в седем без петнайсет мосю Льоблан сядал в кафене „Бреге“ и отварял вестник „Юра“, докато неколцина мъже на бара вече пиели първата си чаша вино за деня. В това време мадам Мальори, в сива трикотажна наметка и с по една плетена кошница във всяка ръка, обикаляла сергиите на пазара и избирала пресни продукти за дневното меню.
Възрастната дама представлявала изумителна гледка. Препускала по улиците като впрегатен кон, като дишала тежко, а от устата й излизали кълба бяла пара. Едрите поръчки от рода на шест заека или няколко 50-килограмови чувала с картофи се доставяли в „Плачещата върба“ с микробус не по-късно от девет и половина сутринта. Гъбите пачи крак, нежната белгийска цикория и книжните кесийки с плодове от хвойна обаче потъвали в кошниците, носени от силните ръце на мадам Мальори.