– Мисля, че те нарече бясно куче.
Никога няма да забравя какво се случи след това. Зяпачите направиха път на мадам Мальори и мосю Льоблан, но баща ми, който беше доста пъргав за килограмите си, ги изпревари и навря лице в ухото на майстор-готвачката.
– Бау-бау-бау!
Мадам Мальори подскочи.
– Престанете!
– Бау-бау!
– Престанете! Престанете! Противен човек!
– Рррр! Бау!
Мадам Мальори си запуши ушите с ръце и хукна да бяга.
Хората от градчето, които за първи път виждаха мадам Мальори така засрамена, се запревиваха от смях. Татко също се разсмя. Мадам Мальори и мосю Льоблан изчезнаха зад ъгъла.
Още тогава трябваше да се досетим какви неприятности ни очакват.
– Крещеше като луда – разказа ни леля, когато се прибрахме у дома. – Как блъсна врата на кола! Тряс!
През следващите няколко дни, щом погледнех към къщата на мадам Мальори, често виждах един остър нос, притиснат в замъгленото стъкло на прозореца.
Наближаваше денят, в който щяхме да открием „Вила Мумбай“. В двора на имението Дюфур спираха камион след камион, които караха маси от Лион, посуда от Шамони и пластмасови стойки за менюта от Париж. Един ден при вратата на ресторанта ме посрещна дървена статуя, която ми стигаше до хълбока и изобразяваше слон с навирен хобот. В ъгъла на фоайето поставихме наргиле, а върху малки масички наредихме медни панички, пълни с изкуствени рози, купени от местния супермаркет.
Междувременно дърводелците бяха превърнали трите гостни в салон и бяха облицовали стените с ламперия от тиково дърво, върху която татко окачи огромни снимки на река Ганг, Тадж Махал и чаените плантации в Керала. Освен това той плати на един местен художник да украси една от стените с фреска на индийска тематика. Стенописът изобразяваше селска жена, която вади вода от кладенец. През целия ден от високоговорителите по стените се носеха гиит и газал – мелодичните балади и любовни стихове на урду, с които бяхме израснали.
Татко отново се беше превърнал в Големия Абас. В продължение на няколко дни той работи заедно с най-големия ми брат по проекта за реклама в местните вестници. Двамата напълниха цяла тетрадка с драсканици, докато стигнат до изображението, което подадоха в редакцията на вестник „Юра“ в Клерво-ле-Лак. Силуетът на ревящ слон заемаше цяла страница, най-често между спортните новини и телевизионната програма. От устата на слона излизаше балон като в комикс, който обещаваше безплатна гарафа вино за всички гости на откриването на „Вила Мумбай“. Рекламата се появи в „Юра“ в три поредни уикенда. Мотото на ресторанта беше „Вила Мумбай – индийската култура в Люмиер“.
Аз, който по това време вече бях навършил осемнайсет, най-сетне последвах призванието си. Идеята да започна работа в кухнята беше на татко. Баба просто не беше в състояние да обслужва по сто души наведнъж, а леля ми беше единствената индийка на света, която не умееше да сготви дори бхаджи. Аз обаче изведнъж се уплаших от новото си поприще.
– Аз съм момче – развиках се. – Накарай Мехтаб.
Татко ме перна по врата.
– Мехтаб има друга работа – ревна той. – Ти прекарвал най-много време в кухня с Ами и Бапу. Не бой се. Това само от нерви. Ние помага теб.
И така, дните ми минаваха сред парата и къкренето на тенджерите. Постоянно се съветвах с баща си и сестра си и постепенно в главата ми се оформи идея за меню. Приготвях едни и същи ястия отново и отново, за да придобия увереност – агнешки мозък с плънка от зелено чътни, паниран в яйце и изпечен на скара, масала с пилешко и канела, както и говеждо, приготвено с оцет и подправки. За гарнитура избрах питки от ориз, варен на пара, и извара със сминдух. Като предястие щях да поднеса любимия си бульон от агнешки крачета.
Колелото на живота се въртеше, без да спира. Аз ставах все по-уверен в кухнята, а Ами – все по-безпомощна. Старческото слабоумие не прощаваше. Ако в Лондон пристъпите й бяха сравнително редки, то тук те бяха станали ежедневие и съзнанието й се проясняваше само от време на време. Спомням си как надничаше зад рамото ми и ме учеше да извличам богатия аромат на кардамона, също както правеше някога на „Напеан Сий Роуд“. Миг по-късно обаче от устата й избиваше пяна и тя започваше да ме кълне, сякаш бях най-лошият й враг. Това много ме натъжаваше. С наближаващото откриване на ресторанта обаче нямах време да кърша ръце.
Понякога обаче Ами устройваше сцени. Беше вманиачена на тема дал и когато приготвях тази традиционна индийска яхния от нахут в кухнята, двамата често се карахме. Един ден, докато течеше подготовката за откриването на ресторанта, аз се бях заел да приготвям дал с лук и чесън. По едно време Ами дойде при мен и ме удари силно по ръката с една лъжица.