– Ние, Хаджи, не прави това така – каза тя и направи гримаса. – Прави както аз казва тебе.
– Не – казах твърдо. – Ще сложа домата накрая. Така той ще придаде на ястието цвят и киселина.
Ами се намръщи в знак на отвращение и отново ме удари с лъжицата, този път по главата. Татко обаче ми кимна окуражително зад гърба на баба. Подкрепата му ми вдъхна смелост. Потърках главата си, която все още ме болеше от удара, и внимателно изтиках баба от кухнята.
– Махни се, Ами, моля те! Върви, докато още се владееш! Трябва да се приготвя за откриването, не разбираш ли?
Един ден обаче свалих престилката и отидох в града с вуйчо Маюр. Бях просто един млад човек, който имаше нужда да си почине от цялото напрежение около откриването. Беше в ранния предобед и Мехтаб ни беше изпратила да купим някои продукти, прах за пране и стоманена тел за почистване на тенджери и тигани.
Когато се връщахме от града, натоварени с торби от местния супермаркет, вуйчо Маюр изведнъж направи физиономия, изцъка с език и кимна по посока на „Плачещата върба“.
В двора на ресторанта млад фермер водеше огромно прасе с въже, вързано за халката, която минаваше през зурлата на животното. Сигурно е тежало над двеста килограма. Мадам Мальори, мосю Льоблан и останалите членове на персонала пренасяха кофи с вода и ножове, редяха дъски на земята и търкаха дървената маса в горната част на градината. При вида на съда с коприва и картофи, поставен на стратегическо място под едно голямо кестеново дърво, грухтящото прасе стъпи върху дъските. От клоните на дървото висеше сложна система от макари.
Свещеникът от църквата „Свети Августин“ прочете няколко реда от Библията и поръси прасето, земята и дъските със светена вода, като не спираше да шепне молитви. Кметът също беше там, рамо до рамо с месаря, който точеше ножовете си.
Спомням си, че кметът почтително беше свалил шапката си, при което силният вятър разроши старателно загладения перчем, прикриващ оплешивяващото му теме, и нелепо започна да го развява. И докато перчемът на кмета се вееше, месарят извади револвер от джоба на престилката си, пристъпи напред и уби прасето с един изстрел в главата.
Прасето изквича, земята под него се покри с изпражнения, краката му се огънаха и то тупна тежко върху дъските. Льоблан и още трима мъже побързаха да дръпнат макарите и да прехвърлят дъските върху почистената маса, макар че прасето все още се мяташе и риташе с копита.
– Християни – изсумтя вуйчо Маюр презрително. – Хайде, да вървим.
Само дето не можехме да се помръднем – не и когато месарят преряза гърлото на прасето и кръвта бликна от раната и потече в голяма пластмасова кофа. Никога няма да забравя как мадам Мальори си изми ръцете на чешмата в двора, след което пъхна ръце до лактите в горещата кръв и започна да я разбърква. През това време помощник-готвачката сипа оцет в кофата, за да не се съсири кръвта. После сипаха в кофата варен праз, ябълки и магданоз, а също и сметана, и започнаха да тъпчат наденици с получената смес. Спомням си как до нас достигна натрапчивият мирис на кръв, изпражнения и смърт. Помня също как почистиха копитата на прасето и хвърлиха около него слама, която запалиха, за да ощавят животното. Помня и как тримата – мадам Мальори, помощник-готвачката и месарят – часове наред разфасоваха прасето, режеха парчета топло месо, което вдигаше пара, и едновременно с това пиеха бяло вино. Касапницата продължи и на следващия ден, почти до края на уикенда. Помня как поръсиха една плешка със сол и черен пипер и как пълниха наденици с мляно месо, а после ги окачиха да съхнат в навеса зад къщата – същия навес, по чиито дървени полици бяха подредени круши, ябълки и сливи.
– Отвратително – изсъска вуйчо Маюр. – Свинеядци.
Не можех да му призная какво си мислех в този момент. Мислех, че това е едно от най-прекрасните неща, които съм виждал, и че малко неща ми напомнят толкова красноречиво за земята, за това откъде сме дошли и накъде сме се запътили. Как можех да кажа на вуйчо си, че тайно и страстно желаех да стана част от тъмния свят на свинеядците?
– Хей, Абас, знае кой запазил маса? Жена от отсреща. Маса за двама.
Леля седеше зад старинното писалище при главния вход и приемаше резервациите, като внимателно вписваше запазените места в черната си тетрадка.
Татко викна:
– Е? Ти чул това, Хасан? Бабата от отсреща дойде опита наши фантастични ястия!
В този момент Ами заслиза по стълбите, като се подпираше на парапета и гледаше учудено. Леля беше затворила тетрадката и се оглеждаше в джобното си огледалце.