– Стига се гледала, суетнице – изписка баба. – Кога Хасан жени се? Аз какво облича? Къде мои дрехи?
Доведоха баба в кухнята и й възложиха лесна за изпълнение задача. Това понякога вършеше работа. Разбира се, точно в деня на откриването нямах нужда от баба в кухнята – хаосът и без това беше пълен. Бях страшно притеснен. Хвърлих няколко шепи нарязано агнешко и бамя в една тенджера, сипах малко прясно изцеден лимонов сок и добавих анасон, кардамон, канела, грейпфрут и грах. Кухнята беше пълна с къкрещи казани, ухаещи пари и нервни викове.
Разбира се, Мехтаб ми помагаше, но проблемът при нея беше, че постоянно си менеше настроенията и докато режеше лук в ъгъла, ту плачеше, ту избухваше в неконтролируем кикот. Татко пък допълнително ме влудяваше, като сновеше напред-назад покрай печката, върху която сосовете клокочеха така бясно, че чак пръскаха по пода.
– Е? – попита Ами. – Защо аз тук? Какво прави аз?
– Всичко е наред, Ами, ти ще измиеш…
– Мие чинии?
– Не, не. Ще измиеш крушите.
В този момент къдравите глави на Араш и Мухтар цъфнаха на вратата. Същински диванета!
– Хасан е момиче – викаха те. – Хасан е момиче.
– Калпазани – ревна татко. – Ако още един път дойде пречи на брат си, довечера спи в гаража.
Леля връхлетя в кухнята.
– Пълно е! Пълно е! Всички маси запазени!
Баща ми ме сграбчи за раменете с големите си ръце, обърна ме към себе си и ме погледна с блеснали очи.
– Накарай ни гордее се с теб, Хасан – каза той с треперещ глас. – Не забравяй, че ти Хаджи.
– Да, татко.
Разбира се, всички мислехме за мама. Аз обаче бързо се върнах към тигана, в който сотирах ванилови шушулки и гъби. Нямахме време да се разнежваме.
В това време в „Плачещата върба“ мадам Мальори стояла до излъскания до блясък стоманен кухненски плот и проверявала ордьоврите – карпачо от щука и фрикасе от сладководни стриди. Зад гърба й се чувало потракването на ножове, цвъртенето на месо върху скарата с дървени въглища, драскащият звук на металните кухненски прибори и непрестанното тропане на дървени подметки по плочките. Персоналът на „Плачещата върба“ безмълвно и усърдно се подготвял за вечерта.
Мадам Мальори не допускала нито едно ястие да излезе от кухнята без нейното изрично одобрение. С опакото на ръката си тя проверила дали стридите са топли, след което опитала соса на карпачото. Винегретът с трюфели и аспержи не бил нито твърде солен, нито твърде кисел. Мальори кимнала одобрително, потопила кухненска кърпа в купа с вода и внимателно изтрила следите от пръсти и сос от ръбовете на чиниите.
– Да се занесе на маса №6 – извикала тя.
Мадам Мальори държала всичко да е ясно, прозрачно и под контрол. На стената било окачено табло, на което била залепена схема с разположението на масите в ресторанта. Един келнер поставил отметка със син флумастер в графа „Предястие“ при маса №6. Таблото помагало на мадам Мальори да следи какво е сервирано и на коя маса.
– Побързай, стридите ще изстинат.
– Oui, madame.
Сервитьорът минал от другата страна на стоманения плот и подредил чиниите върху поднос, постлан с ленена кърпа. После поставил сребърен похлупак върху горещите стриди, приклекнал и с едно грациозно движение вдигнал подноса и го изнесъл от кухнята.
Мадам Мальори сложила бележката с поръчката на маса №6 върху купа с изпълнените поръчки и погледнала златния си часовник, след което извисила глас над шума в кухнята:
– Жан-Пиер, ти поемаш нещата. Имаме два пъти патешко за маса №11.
Мадам Мальори си свалила престилката, погледнала си прическата в огледалото и излязла от кухнята. Граф Дьо Нанси Селиер седял на любимото си място до прозореца. Парижкият банкер бил ценител на добрата кухня и всяка година идвал за по две седмици в Люмиер, като винаги отсядал в апартамент №9 на пълен пансион. Бил добър клиент, затова Мальори преодоляла стеснителността си и когато графът вдигнал поглед от менюто, го поздравила топло и сърдечно.
Мадам Мальори веднага забелязала, че благородникът е някак посърнал. Това може би се дължало на кризата на средната възраст, а може би причината била, че гостът този път бил сам, за разлика от други години, когато идвал с доста по-младата си приятелка.
До масата на графа висяла любимата картина на мадам Мальори – маслено платно от XIX век, изобразяващо рибните пазари в Марсилия. Мальори дискретно изправила лампата над картината, която някакъв гост бил бутнал, докато сядал на стола си. До масата се приближил сервитьор с памучни ръкавици и златни копчета на униформата, който носел кошница с домашен хляб.