Миризмите, които се носели в ресторанта обаче, били изострили апетита на майстор-готвачката и на мосю Льоблан и те напълнили чиниите си с ориз, риба, карфиол и хрупкав черен дроб.
– Не е за вярване какво видях в кухнята.
Мальори преглътнала киселото мляко, ориза, бамята и рибата.
– Тези ще си имат проблеми със здравните инспектори. Момчето разля…
Мальори не довършила изречението. Тя се намръщила, погледнала към чинията си, гребнала от храната и задъвкала методично, като оставила вкусовете да се разлеят по езика й. Пръстите й се стрелнали през масата и се впили в ръката на мосю Льоблан.
– Какво има, Жертрюд? Мили боже, изглеждаш ужасно. Какво има, да не е прекалено люто?
Мадам Мальори трепнала и поклатила глава в недоумение.
Тя отново гребнала от храната. Този път обаче и последната искрица надежда угаснала и мадам Мальори прозряла ужасната истина.
Имало го.
Мадам Мальори изпуснала вилицата си.
– О, не, не, не – простенала тя.
– За бога, Жертрюд, какво ти става? Започвам да се плаша.
Никога преди мосю Льоблан не бил виждал шефката си толкова ужасена. Мальори изглеждала така, сякаш вече не й се живеело.
– Той го има – изсъскала тя. – Той го има.
– Какво? Кой какво има?
– Момчето – проплакала мадам Мальори. – Момчето има… О, колко е несправедлив животът!
Мальори поднесла салфетката към устата си, за да заглуши виковете, които напирали да излязат от гърлото й.
– О! О!
Гостите от другите маси се обърнали и мадам Мальори изведнъж осъзнала, че всички погледи са насочени към нея. Тогава тя се взела в ръце, изправила се на стола, оправила кока си, а на лицето й се появила ледена усмивка. Гостите бавно извърнали глави към собствените си чинии.
– Опита ли храната? – попитала мадам Мальори.
Очите й пламтели, сякаш лютият пипер и кърито били запалили вечен огън в душата й.
– Все още е необработен, но го има. Крие се под всичките тези пикантерии. Киселото мляко го подчертава. Има го, да, определено го има. Усеща се по начина, по който са балансирани вкусовете.
Мосю Льоблан хвърлил салфетката си върху масата.
– За какво говориш, Жертрюд? За бога, говори разбрано.
За негово изумление обаче мадам Мальори навела глава и захлипала, като прикривала лицето си със салфетката. За трийсет и четири години съвместна работа мосю Льоблан никога не бил виждал шефката си да плаче, още по-малко пък на обществено място.
– Талант – промълвила Мальори през салфетката. – Това е нещо, което не се учи. Този кльощав индийски юноша е талант, какъвто се ражда веднъж на поколение. Нима не разбираш? Той е от онази рядка порода хора, които просто се раждат готвачи. Той е артист. Велик артист.
Неспособна да се сдържа повече, Мальори избухнала в плач. Болката я задушавала и изпълвала ресторанта. В залата се възцарила гробна тишина.
Татко веднага дотичал.
– Какво? Какво има? Много люто?
Мосю Льоблан се извинил, платил сметката, хванал разплаканата Мальори за лактите и я завел в „Плачещата върба“.
В двора на църквата виело куче.
– Не, не – стенела Мальори. – Не искам гостите ми да ме виждат в този вид.
Льоблан я повел по задните стълби на „Плачещата върба“ към таванския апартамент, където разстроената жена рухнала на канапето.
– Остави ме…
– Ще бъда долу, в случай че ти потрябвам…
– Махни се! Просто се махни! Ти не разбираш. Никой не разбира.
– Както кажеш, Жертрюд – промълвил Льоблан. – Лека нощ.
Управителят внимателно затворил вратата след себе си. В тъмната стая Мальори изведнъж усетила, че има нужда от добрия Льоблан, и се обърнала към затворената врата, сякаш се канела да каже нещо. Но било късно. Льоблан го нямало. Останала сама, възрастната жена се хвърлила по очи на канапето и заплакала като хлапачка.
През онази съдбовна нощ след откриването на „Вила Мумбай“ мадам Мальори спала лошо и през цялото време се мятала в леглото като риба на сухо. В кошмарите си виждала гигантски бакърени казани, в които къкрело нещо невероятно вкусно. Мальори знаела, че това е Супата на живота и че тя непременно трябвало да се сдобие с рецептата, която търсела от толкова време. Колкото и да се въртяла около казаните обаче, както и да се опитвала да се покатери по гладките им стени, майстор-готвачката все не успявала да опита супата. Отново и отново се озовавала на пода – джудже, прекалено малко, за да разгадае голямата тайна на казана.
Мальори се събудила по тъмно. Ранобудните врабчета цвърчали в короната на любимата й върба точно пред прозореца й. Клоните, подобни на камшици, били попарени от есента.