Мадам Мальори станала, изпълнена с решимост. Настървено си измила зъбите пред огледалото в банята, без да се поглежда в него и без да вижда сбръчканата си шия и бръчките около веждите. Сложила си сутиен, облякла тъмносиня вълнена рокля и с няколко ядни движения разресла косата си със стоманена четка. После слязла на долния етаж и почукала на вратата на мосю Льоблан.
– Ставай. Време е за пазар.
В тъмната стая мосю Льоблан се надигнал изпод пашкула на пухената си завивка, потъркал лице и обърнал схванатия си врат към светещите цифри на будилника.
– Луда ли си? – извикал той през вратата. – Боже мой, часът е едва 4.30. Спал съм само няколко часа.
– Едва 4.30! Едва 4.30! Мислиш ли, че някой ще ни чака? Ставай, Анри. Искам да съм първа на пазара.
Сънени, но щастливи, ние слязохме в града в 7.30 – по-късно от обикновено, тъй като семейството ни празнува успешното откриване на ресторанта до малките часове. Както винаги, най-напред влязохме в рибарския магазин на мосю Итен, в който миришеше на маринована херинга. На опашката пред нас имаше няколко души. Докато чакахме реда си, татко безуспешно се опитваше да заговори съпругата на управителя на една от местните дъскорезници на своя развален френски.
Ето че дойде и нашият ред.
– Добро утро – избоботи татко. – Какво предложи нас днес, мосю Итен? Снощи всички харесали къри с риба, кое Хасан приготвил.
Мосю Итен стоеше сковано в дъното на магазина, а лицето му гореше, сякаш беше пил.
– Мосю Хаджи – промълви той. – Няма риба.
– Ха-ха! Обича шегите.
– Няма риба.
Татко погледна към подносите със сребриста сьомга, към бретанските раци с вързани щипци и към керамичния съд с маринована норвежка херинга.
– А това какво? Не риба?
– Да, риба е. Но е продадена.
Татко се огледа. Останалите клиенти се отдръпнаха, забиха поглед в земята и впиха пръсти в пазарските си торби.
– Какво става тук?
Излязохме от магазина с празни ръце и се запътихме към пазарния площад. Хората, които бяха яли в нашия ресторант предната вечер, сега свеждаха глави и избягваха погледа ни, а на поздравите ни отговаряха със сърдито мърморене. На всички щандове ни посрещнаха студено. Щом посегнехме към някоя тиква, към някоя зелка или към някоя кора яйца, се оказваше, че те „за съжаление“ са продадени. Накрая останахме сами насред пазара, нагазили до глезен в амбалажна хартия и повехнали листа от маруля. Никой не ни обръщаше внимание.
Изведнъж татко забеляза сивото вълнено палто на мадам Мальори, което се скри зад ъгъла.
Дръпнах татко за лакътя и посочих с поглед обветреното лице на мадам Пикар. Продавачката на плодове гледаше с нескрита омраза към мястото, където секунди по-рано бяхме видели палтото на мадам Мальори.
Вдовицата Пикар се обърна към нас и ни направи знак с мръсната си ръка да се вмъкнем зад платнището на щанда й.
– Тази кучка Мальори – изсъска тя и спусна платнището. – Забранява ни да ви продаваме каквото и да било.
– Как така? – попита татко. – Как може тя вас забрани продава на нас?
– Пфу! – вдовицата Пикар махна с ръка. – Тази жена си пъха носа навсякъде и знае всички тайни. Чух я да заплашва мосю и мадам Риго – такива мили възрастни хора – че ще ги издаде на данъчните. И всичко това заради няколко сантима91, представете си! Ужасна жена, просто ужасна.
91 Един сантим се равнява на 1/100 от франка – б. пр.
– Но защо тя нас мрази? – попита татко.
Мадам Пикар плю върху една купчина гнили зелеви листа.
– Кой знае? – продавачката сви рамене и потри ръце, за да се стопли. – Може би защото сте чужденци и мястото ви не е тук.
В продължение на няколко секунди татко стоеше неподвижен, а после се обърна рязко и си тръгна, без дори да се сбогува. За да компенсирам грубото му държане, аз горещо благодарих на мадам Пикар за оказаната помощ. Вдовицата пъхна две натъртени круши в ръцете ми и каза, че би искала да ни помогне с нещо повече, но не може.
– Мальори заплашва и мен, нали разбирате.
Мадам Пикар плю отново. В този момент приличаше на бомбайска старица.
– Пази се, момче. Тази жена е самият дявол.
Настигнах татко на градския паркинг, където бяхме оставили колата си. Баща ми се отпусна на седалката и се наведе унило над волана. Под тежестта на тялото му мерцедесът се наклони на една страна. Татко впери поглед в паркинга и в Алпите, които се издигаха зад него. Не изглеждаше ядосан, а само много, много тъжен. И тъкмо това страшно ме разстрои.
– Какво има, татко?
– Мисля за твоя майка. Ние не може скрие се от тези хора. Те били на „Напеан Сий Роуд“. Те и тук, в Люмиер.