– О, татко.
Страхувах се, че баща ми отново ще изпадне в депресия. Разтрепераният ми глас обаче явно го извади от меланхолията, защото той ме погледна с усмивка и запали мотора.
– Хасан, не се бой. Ние Хаджи.
Татко сложи огромната си лапа върху коляното ми и ме стисна така, че чак изпищях.
– Този път ние не бяга.
Татко преметна ръка през облегалката на седалката ми и даде на задна. От съседните коли се разнесе гневен вой на клаксони. Когато мерцедесът потегли напред с бясна скорост, татко промълви с ледена решимост:
– Този път ние борим.
Отидохме до Клерво-ле-Лак, провинциално градче на седемдесет километра от Люмиер, и прекарахме целия ден в преговори с доставчиците, като фучахме напред-назад по калдъръмените улички и насъсквахме търговците на плодове и зеленчуци един срещу друг.
Баща ми надмина себе си. Никога преди не го бях виждал толкова обаятелен и така твърдо решен да наложи волята си. Едновременно с това обаче татко се постара доставчиците да останат с впечатлението, че всъщност те са тези, които диктуват условията.
После купихме хладилен камион на старо и наехме шофьор. В ранния предобед се обадихме във „Вила Мумбай“. Татко заръча на сестра ми да се погрижи за гостите на обяд и я увери, че ще се върна навреме, за да приготвя вечерята. След като посетихме местния клон на банка „Сосиете Женерал“ и преведохме пари за камиона, двамата с татко натоварихме раздрънкания мерцедес с овнешки бутове, кошници с миди и риба и чували с картофи, карфиол и грах.
Не подвихме крак нито за секунда.
Никой от гостите ни нямаше и да допусне, че сме имали проблеми.
На следващата сутрин мадам Мальори влязла със замах в ресторанта и си поела дълбоко дъх. Чувствала се добре. Усещала мириса на снега, който покривал скалистите върхове на Юра, надвесени над Люмиер, и се радвала на кристалния блясък на леда, нецелунат още от утринното слънце. Ехото на камбаните на църквата „Свети Августин“ отекнало в ранния предобед. Едър елен се втурнал през сребристото поле и се скрил в боровата гора. Ловният сезон бил открит. Това напомнило на мадам Мальори да посети мосю Берже, който пазел в навеса си един еленски бут специално за нея.
И докато Жертрюд Мальори се наслаждавала на красотата на студеното утро, по пътя се задал камион. Готвачката чула рева на мотора и обърнала глава по посока на шума. Камионът влязъл в имението Дюфур. На каросерията на возилото с големи златни букви пишело „ВИЛА МУМБАЙ“.
– О, не. Не!
От двете страни на камиона били изписани стихове на урду в оранжево и розово. От калниците висели ленти черен креп. На задната врата имало табели на английски език. На едната пишело „МОЛЯ, ДАЙТЕ СИГНАЛ С КЛАКСОНА!“, а на другата – „МАЙЧИНИТЕ МОЛИТВИ НИ ЗАКРИЛЯТ“.
Шофьорът скочил от украсената с пискюли седалка и отворил шумно задните врати на камиона. Хладилната каросерия била пълна с висококачествено месо – агнешко и птиче – и с чували с лук.
Мадам Мальори така треснала вратата, че мосю Льоблан подскочил и изцапал с мастило документите, над които работел.
– Жертрюд…
– Остави ме на мира! Още ли не си приключил със сметките? Работиш все по-бавно. Може би е време да наемем по-млад счетоводител.
Мальори не дочакала отговор и дори не се поинтересувала от ефекта, който думите й произвели върху мосю Льоблан. Просто прекосила вестибюла и салона на ресторанта и връхлетяла в кухнята.
– Къде е теринът, Маргарет? Искам да го опитам.
Помощник-готвачката, която била едва двайсет и две годишна, подала на мадам Мальори вилица и поднесла на шефката си своето произведение от спанак, норвежки омари и тиква. Възрастната жена се съсредоточила, примляснала и оставила вкусовете да се разлеят по езика й.
– Откога работите при мен, Маргарет? От три години?
– От шест години, мадам.
– От шест години. И все още не сте в състояние да приготвите приличен терин. Направо не е за вярване. Този терин е ужасен – безвкусен, кашкав, отвратителен.
Мальори изхвърлила терина в кофата за боклук.
– Сега го направете, както трябва.
Маргарет преглътнала сълзите си и извадила чист стъклен съд от шкафа.
– А вие, Марсел, не ме гледайте така стреснато. Вашият daube92 е ужасен, просто ужасен. Месото трябва да е толкова крехко, че да се реже с вилица, а вашият daube е прегорял и горчи. Ама погледнете се какво правите. Къде сте научили това? Със сигурност не сте го видели от мен.
92 Традиционно провансалско ястие, приготвено от късчета говеждо месо, задушени с вино, зеленчуци, чесън и подправки – б. пр.