В бързината Мальори блъснала младия Марсел. Чиракът се спънал и си ударил лошо ръката на острия ръб на печката.
Мадам Мальори се насочила към Жан-Пиер, който стоял до скарата. В ръката на майстор-готвачката проблеснали големи щипци. Това още повече разтревожило персонала. Тези щипци били част от личния комплект на мадам Мальори, който се пазел в кожена кутия, заключена под големия кухненски плот. Щом шефката била извадила тези щипци, значи работата била сериозна.
– Токачките трябва да се обръщат на всеки седем минути. Така месото става сочно. А вие просто съсипвате птиците. Недодялан сте като някой селянин. Нямате никакъв усет за дивеча. Трябва да се пипа внимателно. Виждате ли как го правя аз? Ще можете ли да се справите, малоумник такъв?
– Oui, madame.
Мадам Мальори стояла насред кухнята, дишала тежко, а лицето й било станало на червени петна от гняв. Кухненските работници застинали пред ослепителното величие на разгневената Мальори.
– Искам съвършенство. Съвършенство. И всеки, който не прави, каквото се очаква от него, ще изхвърчи.
Мальори хвърлила една керамична чиния на пода.
– Ето така. Ясно ли е? Марсел, почистете това.
Мальори изхвърчала от кухнята и се качила в таванския си апартамент. Няколко минути по-късно, когато напрежението в кухнята се поуталожило, оцелелите все още не били в състояние да проронят и дума, нито пък разбирали какво става.
За тяхно щастие обаче мадам Мальори внезапно насочила вниманието си другаде. Слязла като фурия по стълбите и изхвърчала през входната врата.
– Какво правите? – изпищяла Мальори.
Кметът, който в този момент пресичал улицата, се заковал на място. Извърнал се бавно и свил рамене.
– По дяволите, Жертрюд, стреснахте ме!
– Накъде сте се запромъквали така?
– Не се промъквам.
– Не ме лъжете. Отивахте да обядвате отсреща.
– Е, и?
– Е, и? – повторила Мальори подигравателно. – Вие сте кмет на този град и трябва да се грижите за опазването на традициите. Не бива да окуражавате чужденците. Срамота. Защо се храните там?
– Защото, Жертрюд, храната им е отлична. А и аз обичам разнообразието.
За мадам Мальори това било като шамар. Тя изпищяла пронизително, обърнала се рязко и се скрила в „Плачещата върба“.
Най-странното било, че точно онези неща, които мадам Мальори най-много мразела във „Вила Мумбай“, а именно шумотевицата и липсата на професионализъм, сега се пренесли в нейния безупречен ресторант. Хаосът превзел познатите до болка ритуали на ресторанта с две звезди „Мишлен“ и макар че мадам Мальори никога не би го признала, тя самата била единствената виновница за тази внезапна промяна.
Чувствителната помощник-готвачка Маргарет цяла вечер треперила и целувала кръстчето, което висяло на шията й. Жан-Пиер не можел да преглътне твърдението на шефката си, че няма „усет за дивеча“, и цяла вечер не спрял да ругае и да рита стоманените стени на печката с дървените си чехли. Младият Марсел пък бил толкова разстроен, че на три пъти изпускал чинии, когато вратата на кухнята се отваряла внезапно.
В салона нещата не вървели по-добре. Сервитьорът, който поднасял виното, се ужасявал от мисълта да не се изцапа отново, и полагал неистови усилия да опази куртката си чиста. За целта той сипвал виното от възможно най-голямо разстояние, при което задникът му щръквал по доста непривлекателен начин. Когато пък аерирал виното, така нервно разклащал кристалната чаша, че скъпоценната течност се разливала на пода за голямо неудоволствие на гостите.
– Merde93 – възкликнал граф Дьо Нанси и подскочил на стола си при поредния трясък, който се чул от кухнята. – Мосю Льоблан! Мосю Льоблан! Какво става в кухнята, по дяволите? Този шум е невъзможен. Постоянно се чупят чинии. Все едно съм на гръцка сватба.
93 По дяволите (фр.) – б. пр.
Онази вечер гостите престъпвали прага на „Плачещата върба“ с наивното убеждение, че както винаги ще бъдат обслужени безупречно. Вместо това на вратата ги посрещала разярената мадам Мальори, която ги бутала грубо.
– Били ли сте в ресторанта отсреща? – попитала тя мадам Корбе, собственичка на първокласни лозя.
– В ресторанта отсреща?
– Хайде, хайде, знаете за какво говоря. Били ли сте при индийците?
– При индийците?
– Не желая да стъпвате в ресторанта ми, ако сте били отсреща. Повтарям, били ли сте в ресторанта отсреща?
Мадам Корбе нервно потърсила с поглед мъжа си, но не могла да го открие, тъй като той вече бил влязъл в салона заедно с мосю Льоблан.
– Мадам Мальори – казала мадам Корбе – добре ли сте? Да не би да сте болна?