– Ах! – мадам Мальори пропъдила гостенката си с отвращение. – Отведете я до масата, Софи. Семейство Корбе нямат смелост да кажат истината.
За късмет на мадам Мальори тъкмо в този момент сервитьорът, който носел хляба, блъснал сервитьора, който поднасял виното, и последният залял ръкава на граф Дьо Нанси. Крясъците и ругатните на графа попречили на мадам Корбе да чуе обидната и невъздържана забележка на майстор-готвачката.
Малко след 22.30 часа мосю Льоблан си дал сметка, че вечерта се проваля. Двама от гостите били толкова обидени от разпита, на който мадам Мальори ги подложила на входа, че си тръгнали начаса. Други били ужасени от лошото обслужване и от напрежението, което се усещало във въздуха, и се оплакали на мосю Льоблан.
Достатъчно, казал си Льоблан. Достатъчно.
Той намерил шефката си в кухнята. Мадам Мальори стояла на главата на Жан-Пиер, който приготвял десерта – сладолед от див копър и печени смокини с нуга. Майстор-готвачката тъкмо била измъкнала цедката за пудра захар от ръцете му.
– Това е един от моите специалитети – фучала тя – а ти го съсипваш. Виж, ето така. Ето така. А не така…
Мосю Льоблан решително хванал мадам Мальори за лакътя.
– Ела. Трябва да поговорим.
– Не!
– Да. Сега.
Льоблан извел възрастната жена в градината.
– Какво има, Анри? Виждаш, че съм заета.
– Какво ти става? Не виждаш ли какво правиш?
– За какво говориш?
– Защо се държиш така с персонала? Та ти си обсебена от семейство Хаджи. Приличаш на луда. Докарваш всички до истерия и дори обиждаш собствените си клиенти, Жертрюд. Това не си ти. Какво ти става?
Мальори сложила ръка на гърдите си. Някъде из мрака съскали котки. За нея нямало нищо по-непростимо от това да осуетиш вечерята на гостите. Прочутата готвачка била ужасена от себе си. Знаела, че си е изпуснала нервите, и в същото време не била в състояние на признае грешката си. Двамата стари кулинарни съратници стояли в тъмното и напрегнато се взирали един в друг. Накрая мадам Мальори въздъхнала и Льоблан разбрал, че всичко ще се оправи.
Мальори прибрала кичур прошарена коса под черната си кадифена диадема.
– Ти си единственият човек, който би могъл да каже подобно нещо – казала тя горчиво.
– Имаш предвид да ти кажа истината.
– Добре де. Няма нужда да го повтаряш.
Мадам Мальори взела предложената цигара. Запалката на мосю Льоблан осветила влажната вечер.
– Знам, че се държа странно. Но, mon Dieu94, винаги щом се сетя за онзи отвратителен човек и за сина му, аз просто…
94 Боже мой (фр.) – б. пр.
– Жертрюд, трябва да се владееш.
– Знам. Прав си, разбира се. Ще се постарая.
Двамата продължили да пушат мълчаливо. В полето се чул бухал. В другия край на долината минал влак. Вечерта била ведра и тиха и за първи път през този ден мадам Мальори усетила, че е стъпила на земята.
На собственото си парче земя.
В този миг обаче вуйчо Маюр усилил външните тонколони на ресторанта ни и в алпийската нощ гръмнал газал, придружен от звън на ситар95 и чинели. Дочули шума, всички кучета в квартала се разлаяли.
95 Традиционен индийски струнен инструмент – б. пр.
– О, не, не! Тези гадове!
Преди мосю Льоблан да се усети, мадам Мальори връхлетяла през задния вход и позвънила в полицията. Льоблан поклатил глава.
Какво можел да направи?
Мадам Мальори скоро се уверила, че едно обаждане в полицията няма да реши проблема й. Оказало се, че полицията вече не се занимавала с лицата, които вдигат шум, и оплакванията се прехвърляли към новосъздадения Отдел за опазване на околната среда и поддръжка на обществения транспорт и лифтовете.
На следващия ден мадам Мальори отишла в кметството. Младият мъж, който отговарял за новия отдел, въртял, сукал, но накрая си признал, че при наличие на достатъчно доказателства би могъл да предприеме действия срещу „Вила Мумбай“. Проблемът бил, че не разполагал с достатъчно средства, за да събере доказателства през нощта. Отделът регистрирал шумове само между 9 и 16.30 часа.
Можете да си представите какво последвало. Мадам Мальори така нахокала горкия човек, че той веднага се съгласил да й предостави шумоизмервателната апаратура. Така майстор-готвачката щяла сама да измери силата на музиката, която се носела нощем от „Вила Мумбай“.
И така, в една тъмна нощ мадам Мальори и мосю Льоблан се измъкнали през задния вход на „Плачещата върба“ и пренесли тежката апаратура през улицата. Разположили уреда на поляната до нашия ресторант и мосю Льоблан, потънал до глезените в пухкав мъх, се заел с настройката. В това време мадам Мальори надничала през дивия плет и изучавала внимателно ярко осветените прозорци на „Вила Мумбай“ и стъклената врата към градината.