Над настланата с плочи веранда с помощта на тел и метални пръти било опънато провиснало платнище. В градината имало три заети маси, разположени около големите преносими печки, които бълвали пламъци – огнени конуси, напомнящи реактивни двигатели. Когато вуйчо Маюр излязъл през задната врата, за да запали свещите по масите и да налее вино на гостите, светлината на печките оцветила кожата му в синьо и червено. Гласът на певицата Кавита Кришнамурти гърмял от двете тонколони на стената и заглушавал бумтенето на печките.
– Апаратът работи – казал мосю Льоблан.
Писецът се втурнал бясно по бялата лента, а мадам Мальори най-накрая се усмихнала в тъмното.
***
Бяхме затрупани с работа и изобщо не забелязвахме какво е намислила конкуренцията. Опитите на мадам Мальори да сплаши хората в градчето започваха да дават резултат. Високата посещаемост, която толкова ни радваше през първите дни, бързо намаля и в края на седмицата бяхме благодарни, ако успеехме да напълним пет маси. В училище някакви хулигани набиха Мухтар и го гониха по улиците с викове „мистър Къри, мистър Къри, мистър Къри“.
Малцина в града се държаха добре с нас. Маркюс, синът на кмета, ми се обади, за да ме покани на лов за диви свине. Аз, разбира се, веднага приех, и в неделя, когато беше почивният ми ден, Маркюс дойде да ме вземе със своя джип кабриолет. За разлика от повечето местни, той беше доста разговорлив.
– Ще стреляме само по възрастни глигани – гърмеше гласът на Маркюс, който се опитваше да надвика бурния вятър – по онези, които тежат над сто и трийсет килограма. Това е желязно правило. Тук работим в екип и разделяме месото на убитите животни по равно, така че всеки да се прибере у дома с няколко килограма хубаво месо. Глиганското месо е жилаво и горчиво, но това може лесно да се поправи при готвенето.
Отначало поехме на юг, прекосихме няколко долини, след което се отправихме на изток към планината. Провирахме се през гъсти гори, изкачвахме се по просеки и слизахме по кални пътеки, докато най-накрая стигнахме до място, където имаше редица коли. Маркюс спря джипа зад едно очукано рено, зле паркирано под кестеново дърво.
Намирахме се на територия, позната само на местните, сред гъста девствена гора, дива и злокобна, каквато не се среща на много места в Европа. Маркюс метна пушката си на рамо и двамата влязохме в гората по кална пътека, обсипана с листа.
Усетих мириса на горящи брезови клони още преди да видя огъня сред шубраците. Около огъня стояха към четиридесет мъже, облечени в анораци, панталони от рипсено кадифе до коленете и вълнени чорапи, а пушките им бяха подпрени на стволовете на близките дървета.
Един кален и очукан лендроувър беше успял да се изкачи по просеката и беше паркиран на поляната, а зад него стоеше клетка, пълна с бигъли и блъдхаунди96 с тъжни очи.
96 Породи ловни кучета – б. пр.
Повечето от небръснатите мъже бяха от Люмиер и от близките ферми в долината. Това беше демократична сбирка на банкери и магазинери, които в този есенен ден поне за малко щяха да се държат помежду си като равни в името на лова на диви свине. Когато пристигнахме, мъжете погледнаха към нас, а неколцина ни поздравиха дружелюбно. После всички продължиха да пекат наденички и телешки котлети на брезовия огън.
Един от ловците разказа пикантен виц, а останалите се разсмяха гръмко. Мъжете слагаха цвърчащите късове месо върху комати селски хляб. Някой извади шише коняк. Гладкото стъкло блестеше на светлината и минаваше от ръка на ръка, така че всички да могат да сипят по глътка коняк в пластмасовите си чашки, пълни с горещо кафе.
Чувствах се неловко в тази компания, затова отидох да разгледам кучетата, докато Маркюс печеше пържоли, коленичил край огъня. Мосю Итен дойде при мен и докато дялкаше парче дърво, ми разказа как веднъж глигани ранили най-добрите кучета и ветеринарят трябвало да зашие раните им. Докато продавачът на риба ми обясняваше, че водачът на лова е дошъл в гората рано призори, за да търси следи от диви свине и да обмисли как да протече ловът, и че същият този водач скоро трябва да се появи, мъжете край огъня се оживиха и аз разбрах, че към групата се е присъединил още някой.
Когато се обърнах, видях мадам Мальори да стои точно срещу мен с пушка в ръка, с тиролска шапка с перо на главата и с крака, здраво стъпили на земята. Сепнах се при вида на тази властна жена; този път обаче тя просто тихо разговаряше с мъжа, който стоеше до нея. Макар да беше единствената жена сред толкова много грубовати мъже, Мальори не изглеждаше ни най-малко смутена и се смееше заедно с останалите. Всъщност аз бях този, който се чувстваше не на място. Макар че по всяка вероятност ме беше видяла, мадам Мальори нито веднъж не погледна към мен, нито пък направи нещо, с което да покаже, че ме е забелязала.