Помня как светлината на огъня изведнъж сякаш изглади и подмлади кожата й и за миг видях мадам Мальори такава, каквато може би е била някога – свежа, весела, изпълнена с надежди. Трепкащата, несигурна светлина обаче ми показа и другото лице на Жертрюд Мальори. Сенките накараха челюстите й да изпъкнат ужасно и очертаха мрежата от бръчки около очите й, и за миг съзрях жестокостта, която дремеше в чертите на мадам Мальори.
Водачът на лова се появи измежду дърветата с радиостанция в ръка. Придружаваха го трима мъже, така наречените викачи. Не знам какво се случи след това. Ловците започнаха да ръкомахат, обсъждаха нещо оживено, някои дори жестикулираха с телешки котлети в ръце, сякаш за да подчертаят думите си. После всички поехме през гората и нагоре по планинския склон, осеян с листа и дребни камъчета.
Вървяхме цял час и когато вече бяхме плувнали в пот, водачът на лова се зае да ни разпределя по един висок хребет навътре в гората, като на всеки трийсетина метра тупваше някой от ловците по рамото. Щом усетеше докосването на водача, ловецът се просваше по корем върху килима от сухи листа. Мъжете падаха един след друг зад нас, а на мен ми се струваше, че водачът пуска камъчета по земята, за да не се изгуби по пътя.
На един завой водачът тупна и нас по раменете. Маркюс веднага си съблече якето и безшумно зареди пушката си, след което ми даде знак с поглед и с кимване да легна и да пазя тишина. Така и направих. Извърнах глава само за миг и видях водача на лова да се отдалечава. Радиостанцията, чрез която се свързваше с викачите, беше изключена. Проследих с поглед шапката с перо на мадам Мальори. Когато водачът я тупна, и тя като нас легна на земята.
Известно време лежахме по корем в пълна тишина и се взирахме в планинския склон под нас.
Изведнъж въздухът се изпълни с крясъците на викачите и с лая на кучетата в ниското. Викачи и кучета заедно се изкачваха нагоре по склона, а дивечът бягаше пред тях към нашата смъртоносна хватка.
Маркюс постави пушката на рамото си и впи съсредоточен поглед в тясната пътека, която минаваше под нас. Чух тихото подрънкване на звънчето на врата на едно от кучетата и тупкането на лапите му по покритата със сухи листа земя. След това чух и още един звук, който ми заприлича на тропот на копита в панически бяг.
Лисицата спря рязко, усетила опасността. Маркюс, който беше опитен ловец, веднага се отпусна и й даде възможност да се измъкне. В този момент от ясното синьо небе над нас се разнесе изстрел, който отекна сред хълмовете като малък взрив.
И това беше. Водачът на лова извика. Ловът свърши.
В лагера мадам Мальори, застанала гордо до плячката, се радваше на вниманието на другите ловци. Глиганът висеше, окачен за задните крака в клоните на един дъб, а кръвта му ритмично капеше на земята. Спомням си как Мальори трескаво разказваше на всекиго поотделно как е отстреляла животното в мига, в който то се показало измежду дърветата.
Не можех да откъсна очи от животното, което висеше пред мен като някакъв странен плод с дупка в гърдите. И до ден-днешен си спомням зурлата на глигана. Малките глиги повдигаха горната бърна и придаваха на животното такова изражение, сякаш то се смееше на някаква остроумна фраза, която беше чуло миг преди смъртта си. Най-ясно обаче си спомням очите с дълги мигли, така плътно затворени и така прекрасно мъртви. Като се замисля, може би тогава най-много ме разстрои размерът на глигана. Аз, който бях добре запознат с кървавия и безмилостен свят на кулинарията, бях отвратен. Защото този глиган, който висеше пред очите ми, окачен за задните крака, беше съвсем малък и надали тежеше и двайсет килограма.
Чух един фермер ядосано да шепне на водача на лова:
– Не искам да имам нищо общо с това. Що за позор. Кощунство.
– Съгласен съм, но какво искате да направя?
– Трябва да говорите с нея. Това е недопустимо.
Водачът на лова отпи голяма глътка коняк, преди да отиде до мадам Мальори и да я порицае, задето беше нарушила правилата на ловната дружинка.
– Видях какво стана – каза той, като придърпваше панталоните си нагоре. – Това, което направихте, е против правилата. Защо не стреляхте по големите глигани, когато сюрията мина пред вас?
Мальори не отговори веднага. Някой, който не знаеше за случилото се между нея и нас, може би нямаше да обърне внимание на факта, че мадам Мальори с привидно безразличие погледна над рамото на водача и право към мен – за първи път през този ден – и на лицето й заигра едва забележима усмивка.