– Защото, приятелю, младото месо е по-вкусно. Не сте ли съгласен?
Във вторник татко получи официално писмо. Тъкмо бях излязъл от кухнята, за да видя колко резервации имаме за вечерта, когато го донесоха. Леля лакираше ноктите си с яркочервен лак и бутна папката с лакът, така че да мога да разгледам схемата. Положението не беше никак розово. От общо трийсет и седем маси само три бяха резервирани.
Татко седеше на бара. С едната си ръка разтриваше босия си крак, а с другата разпределяше писмата.
– Какво пише тук?
Метнах кухненската кърпа на рамо и се зачетох в писмото, докато татко пухтеше зад гърба ми.
– Пише, че вдигаме шум и нарушаваме обществения ред, затова нямаме право да обслужваме гости в градината.
– Какво?
– Ако продължим да приемаме гости в градината, ще ни съдят и ще ни наложат глоба от десет хиляди франка на ден.
– Това онази жена направила!
– Горкият Маюр – каза леля и разтърси ръка във въздуха, за да изсъхне по-бързо лакът й. – Той толкова обича сервира в градина. Трябва каже него.
Леля тръгна да търси мъжа си, изпълвайки фоайето с шума на жълтото си копринено сари. Когато се обърнах към татко, барстолът вече беше празен. През цветните стъкла на прозорците във фоайето се процеждаше светлина, а въздухът беше пълен със сребърни прашинки. Чувах как татко крещи по телефона, който се намираше в задната част на къщата. Говореше с адвоката си. Още тогава разбрах, че не ни очаква нищо добро.
Нищо добро.
Само няколко дни по-късно татко нанесе своя ответен удар. Чиновникът от Отдела за опазване на околната среда и поддръжка на обществения транспорт и лифтовете паркира служебния си микробус пред „Плачещата върба“. Имаше нещо символично в това, че дойде същият чиновник, който бе затворил градината ни и ни бе накарал да демонтираме външните тонколони.
– Абас, ела, ела – изписка леля.
Всички ние се изсипахме през предната врата, застанахме пред къщата и с трепет зачакахме да видим какво ще се случи отсреща.
От микробуса излязоха двама мъже, въоръжени с бензинови резачки. Говореха помежду си на грубия местен диалект, а от устата им висяха цигари без филтър. Татко примлясна доволно, сякаш току-що беше хапнал самоса.
Мадам Мальори, наметната с вълнена жилетка, отвори предната врата на ресторанта. Чиновникът застана на пътеката и вдигна поглед към майстор-готвачката, като същевременно почистваше очилата си с бяла кърпичка.
– Защо сте дошли? Какви са тези мъже?
Чиновникът извади писмо от джоба на ризата си и го подаде на мадам Мальори. Тя го прочете мълчаливо, като клатеше глава.
– Не можете. Няма да позволя.
Мадам Мальори безцеремонно скъса писмото.
Младият мъж въздъхна.
– Съжалявам, мадам Мальори, но е казано съвсем ясно. Нарушавате наредба 234. Трябва да я отсечем. Или поне…
Мадам Мальори застана до старата плачеща върба, чиито клони грациозно се спускаха над оградата и тротоара.
– Не – каза тя ядно. – Не. Категорично не.
Мальори обгърна ствола на дървото с ръце и крака.
– Първо ще трябва да убиете мен. Това дърво е един от символите на Люмиер, емблема на ресторанта ми и…
– Не става дума за това, мадам. Моля ви, отдръпнете се. Местните разпоредби категорично забраняват дърветата да се надвесват над тротоарите. Опасно е. Това дърво е старо, може някой клон да се счупи и да нарани някое дете или някой възрастен човек, който в този момент минава отдолу. Освен това получихме оплакване…
– Това е смешно. Кой се е оплакал?
Но още докато изричаше въпроса си, мадам Мальори се досети за отговора и се обърна към нас, като ни погледна с омраза.
Татко й се усмихна широко и й помаха.
Двамата работници само това и чакаха. В мига, в който мадам Мальори премести погледа си върху нас, двамата яки мъже я сграбчиха за китките и я отстраниха от дървото. Спомням си как възрастната жена се разпищя като разярена маймуна и падна драматично на колене. Скоро обаче виковете й бяха заглушени от мощното бръмчене на резачките, което сякаш ни хипнотизира – нас и неколцината зяпачи на улицата. Тротоарът се покри с отрязани клони. И изведнъж всичко свърши – така внезапно, както беше и започнало. Настъпи тягостна тишина. Мадам Мальори, все още на колене и с лице, захлупено в дланите, не издържа и вдигна поглед.
Една трета от грациозните клони на върбата лежаха на паважа, грубо отрязани, смачкани и сълзящи. Някога изящното дърво, символ на всичко, което мадам Мальори беше постигнала в живота си, сега се беше превърнало в гротескна и недодялана карикатура на самото себе си.