– Много е неприятно – промълви чиновникът, който явно се беше стреснал от собственото си дело. – Но трябваше да го направим. Наредба 234…
Мадам Мальори погледна чиновника с такава омраза, че той не довърши изречението и побърза да се качи в микробуса, като даде знак на работниците да разчистят тротоара.
Мосю Льоблан изтича по пътеката.
– Мили боже, каква трагедия – закърши ръце той. – Ужас. Но моля те, Жертрюд, стани. Моля те. Ще ти налея чаша бренди, за да дойдеш на себе си.
Мадам Мальори не го слушаше. Тя се изправи и втренчи поглед в татко и във всички нас, които се бяхме събрали на каменните стълби. Татко я погледна студено и след като се гледаха така в продължение на няколко секунди, той ни нареди да се прибираме. Все пак ни чакаше работа.
Тогава мадам Мальори се отскубнала от мосю Льоблан и изтупала дрехите си, след което дошла пред нашата къща и започнала да блъска по вратата. Леля открехнала вратата, за да види кой е. В този миг собственичката на „Плачещата върба“ я блъснала, влязла в къщата и прекосила салона на ресторанта.
– Абас! – изпищяла леля. – Абас! Тя тук!
По това време двамата с татко бяхме в кухнята и не чухме предупреждението. Аз се бях надвесил над газовия котлон и приготвях шахи корма97 за обяд, а татко седеше край кухненския плот и четеше „Таймс ъф Индия“. (Един лондонски разпространител му изпращаше стари броеве.) Усилих огъня докрай и сложих отгоре съда с агнешкото. В този момент мадам Мальори връхлетя в кухнята.
97 Традиционно индийско ястие, подобно на кавърма – б. пр.
– Ето те! Мръсник такъв!
Татко вдигна поглед от вестника, но продължи да седи спокойно.
– Вие намира се в частна собственост – каза той.
– Вие за кого се мислите?
– Аз съм Абас Хаджи – каза татко тихо, но гласът му звучеше толкова заплашително, че настръхнах.
– Ще ви изгоня оттук – изсъска Мальори. – Ще изгубите тази битка.
Тогава татко се изправи и огромното му туловище се извиси над дребната фигурка на готвачката.
– Аз срещал хора като вас и преди – каза той разпалено. – Аз знам какви вие. Вие нецивилизовани. Изглежда културни, но всъщност варвари.
Никой до този момент не беше определял мадам Мальори като нецивилизована. Тъкмо обратното, повечето хора я смятаха за въплъщение на най-доброто от изтънчената френска култура. Да бъде наречена варварка, и то от един индиец – това вече беше прекалено. Мадам Мальори удари баща ми с юмрук по гърдите.
– Как смеете? КАК СМЕЕТЕ?
Татко беше едър мъж, но мадам Мальори беше така разярена, че когато усети юмрука й върху гърдите си, той се сепна и направи крачка назад. После татко се опита да хване Мальори за китките, но тя ръкомахаше във въздуха като боксьор.
В този момент леля връхлетя в кухнята с разрошени коси.
– Олеле! – изпищя тя. – Олеле! Маюр, Маюр, ела бързо!
– Животно такова – фучеше татко. – Погледнете се. Вие дивачка. Само слабите… Мадам, спрете!
Но мадам Мальори продължаваше да размахва юмруци и да ругае.
– Отрепки! – крещеше тя. – Боклуци! Вие…
Татко, който все не успяваше да хване Мальори за ръцете, беше принуден да направи още една крачка назад.
– Махнете се от мой дом – изрева той.
– Не – кресна мадам Мальори. – Вие се махайте. Махайте се от страната ми, вие… мръсен чужденец!
При тези думи мадам Мальори блъсна татко с всичка сила.
Именно този сблъсък промени живота ми. Татко се олюля, отстъпи две крачки и се стовари върху мен с цялата си тежест, а аз на свой ред паднах върху печката. Чух писъци и видях ръце, които се протягаха към мен, а също и някакво жълто петно. Едва няколко дни по-късно разбрах, че това е била горящата ми куртка.
Спомням си воя на линейката, полюшващите се системи и загриженото лице на татко, надвесено над мен. През следващите няколко дни не бях на себе си и бродех упоен между този и онзи свят. Изпитвах странна смесица от усещания. Заради упойката бях с напукани устни и метален вкус в пресъхналата уста. В просъница долавях гласовете на баба, леля и сестрите ми, които стояха до леглото ми. А после отново ме прехвърляха на скърцащата носилка и ме откарваха в операционната за поредното присаждане на кожа.
Скоро обаче бях погълнат от монотонното болнично ежедневие. Болката поутихна и аз с радост приемах подносите със самоса, които роднините ми ми изпращаха. В ъгъла на стаята ми пък неизменно седеше баща ми – огромен мъж със стиснати устни, който не сваляше черните си очи от мен. А в скута на татко седеше малката Зайнаб.