Един ден в стаята останахме само аз и баща ми. Татко седеше до леглото ми. Двамата играехме на табла и пиехме чай, както в онези времена на „Напеан Сий Роуд“, които сега ни се струваха безкрайно далечни.
– Кой готви сега?
– Ти не тревожи се. Всички помага. Ние справя се.
– Имам идея за ново ястие…
Татко поклати голямата си глава.
– Какво?
– Ние връща се в Лондон.
Оставих заровете и погледнах през прозореца. Люмиер се намираше отвъд планината, но гледката от болничната ми стая приличаше на гледката от стаята ми на таванския етаж на „Вила Мумбай“.
Беше зима. Сняг покриваше боровите гори, а от стряхата на болницата висяха ледени висулки, прилични на кинжали. Природата беше красива, девствена и чиста. Изведнъж, неочаквано за самия мен, от очите ми бликнаха сълзи.
– Какво това? Защо плаче? За нас по-добре върне се в Лондон. Тук няма остави нас на мира. Глупост било мисли така. Виж се само. Виж какво направило с тебе мое упорство…
В този момент на вратата се почука. „Един момент“, извика татко, а през това време аз избърсах сълзите си. После татко се надвеси над мен и ме целуна по челото, което беше останало невредимо.
– Ти моето смело момче – прошепна той. – Ти Хаджи.
Когато татко отвори вратата, едрата му фигура изпълни рамката. Аз обаче все пак успях да надникна през рамото му. Пред вратата стояха мосю Льоблан и мадам Мальори. Собственичката на „Плачещата върба“ беше облечена в шоколадовокафяв вълнен костюм, в ръката си държеше тръстикова кошничка, пълна с рози. Леля, вуйчо Маюр и Зайнаб седяха в коридора и се взираха в гърба на мадам Мальори, а мълчанието им сякаш заглушаваше болничната суматоха.
– Как може идва тук? – попита изумено татко.
– Дойдохме да видим как е.
– Не бойте се – татко сви устни в знак на отвращение. – Вие спечели. Ние напусне Люмиер. А сега вървете. Не обиждайте нас с ваше присъствие.
Татко тресна вратата. После обаче започна да се лута из болничната стая като звяр в клетка и да кърши ръце, точно както и когато мама умря.
– Колко нагла тази жена. Колко нагла.
За момент Мальори се почувствала объркана. Опитала се да даде на Зайнаб розите и една кутия със сладкиши, но леля изсъскала нещо и малката ми сестричка се отдръпнала.
– Извиняваме се за безпокойството – казал мосю Льоблан на вуйчо Маюр, който стоял с каменно изражение на лицето. – Напълно сте прави. Твърде късно е за цветя.
Мадам Мальори и мосю Льоблан излезли на паркинга на болницата и се качили в ситроена си. Мосю Льоблан запалил двигателя и колата потеглила по шосе №А708 към Люмиер. Отначало двамата спътници седели мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. Накрая мадам Мальори нарушила мълчанието:
– Е – казала тя – поне опитах. Вината не е моя…
За мадам Мальори щяло да е по-добре, ако си била държала устата затворена. Последното изречение дошло в повече на мосю Льоблан. Подобен безчувствен коментар му се сторил прекален. Льоблан натиснал спирачката и отбил встрани от пътя.
Управителят обърнал почервенялото си от гняв лице към мадам Мальори. Дори ушите му били зачервени. Мадам Мальори поставила ръка на гърдите си, сякаш за да се защити.
– Какво има, Анри? Защо спря?
Льоблан протегнал ръка и отворил вратата на спътницата си.
– Слизай. Ще се прибереш пеша.
– Анри! Полудя ли?
– Виж, виж какво направи с живота си – процедил разтрепераният от гняв Анри. – Получила си толкова много. А какво си дала на света? Себична жена!
– Мисля, че…
– Тъкмо там е проблемът, Жертрюд. Ти мислиш прекалено много – за себе си. Срамувам се заради теб. А сега слез от колата. Не мога да те гледам.
Никога преди мосю Льоблан не бил говорил така на мадам Мальори. Никога. Майстор-готвачката била изумена. Не можела да познае своя управител.
Преди мадам Мальори да осъзнае напълно ставащото, мосю Льоблан изскочил от колата и измъкнал шефката си заедно с кошницата й.
– Ще се прибереш пеша – казал той сухо.
После ситроенът се изгубил в далечината сред облак от син пушек.
Мадам Мальори гневно ударила с крак в леда.
– Как смее да ме изостави по такъв начин? Как смее да ми говори така?
Планината мълчала.
– Трябва да е полудял!
Мадам Мальори прекарала доста време така, изумена и възмутена.
Накрая обаче й се наложило да приеме действителността и да се вземе в ръце. Намирала се насред заснежено поле, а над нея се извисявали мрачни ледени планини, чиито върхове били обгърнати от тъмни облаци. В долината се стелела рядка сива мъгла, но мадам Мальори успяла да различи в далечината две хижи, няколко обора и струйки дим, издигащи се над дървените покриви.